Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Демпси се отпусна на коляно, погледна припадналия отблизо. Протегна ръка, опита се да улови пулса. Едва го намери — беше неравномерен, забързан и слаб. Изруга тихо и хвана радиото:

— Г-н сержант, говори Демпси. Пратете ми екип спешна помощ, възможно най-бързо!

16 февруари

Москва

Високите кулички и надстройки на небостъргача на „Котелническая“ се извисяват над града, от тях се открива невероятно красива гледка на запад и над Москва-река към червенотухлените стени и златните кубета и кули на Кремъл. Сравнително импозантната фасада е почти закрита от десетки сателитни чинии, радио и други антени. Това е една от сталинските масивни сгради на име „Седемте сестри“ — седем огромни небостъргача, строени в Москва през петдесетте години по лично нареждане на властния диктатор, сметнал за необходимо да направи нещо, за да премахне разликите между САЩ и СССР относно високото градско строителство.

Навремето там живеят високопоставени партийни лидери и номенклатурата от отговорните икономически звена, като например тежката промишленост. Днес тези високи здания са обитавани предимно от чужденци и членове на новия руски елит — правителствен и делови. Всъщност от онези, които могат да си позволят лукса да плащат месечни наеми от по няколко хиляди щатски долара за апартамент. Най-високите етажи под пилона с петолъчката и тези непосредствено под нея са невероятно скъпи — до тях имат достъп може би само най-богатите и най-влиятелните хора. В същото време някои от тези апартаменти са преустроени в офиси, за да носят още повече пари.

Днес пред прозорците в един от тези преустроени офиси стоеше висок, атлетично сложен мъж. По светлата му руса коса тук-таме изпъкваха бели кичури, а очите му бяха ледено сиви, напълно в тон с тях. Той гледаше съсредоточено към бавно потъващия в мрак град и се мръщеше. Дългата зима все още не пускаше Москва от ледените си обятия, но небето се опитваше да светлее тук и там.

На бюрото зад гърба му иззвъня специалният обезопасен срещу подслушване телефон. Светна цифровият датчик, изписвайки номера на обаждащия се. Мъжът прекрачи бързо към бюрото и вдигна слушалката.

— Москва едно слуша. Докладвайте.

— Прага едно — обади се носов, леко гъгнещ глас. — Петренко е мъртъв.

Русокосият се усмихна.

— Добре. А откраднатите от болницата материали? История на заболяването, био, кръвни изследвания?

— Не можахме да ги вземем — докладва сковано Прага едно. — Бяха в куфарче, което падна във Вълтава заедно с Петренко, преди да успеем да направим нещо.

— В такъв случай значи задачата е приключена.

— Има усложнения — каза бавно онзи отсреща. — Преди да се доберем до Петренко, той си бе уредил среща с друг лекар — американец, който присъства на същата конференция. Когато ги спипахме, те вече разговаряха.

— Е, и?

— Американецът успя да ни избяга — неохотно призна онзи, наричащ себе си Прага едно. — Мисля, че по-късно го прибра чешката полиция.

Русокосият присви очи, изражението му стана съвсем злобно.

— Какво знае той?

Прага едно преглътна трудно и рече:

— Не знам със сигурност. Допускаме, че Петренко е успял да му разкаже нещо за смъртните случаи, преди да се появим. Почти със сигурност мога да кажа, че Петренко е искал да му предаде материалите и изследванията.

Москва едно изскърца със зъби, ръката му стисна слушалката с все сила.

— Кой е този американец? — попита застрашително.

— Името му е Джонатан Смит — отвърна другият. — Според документацията на конференцията е военен лекар — подполковник по чин. Работи в един от медицинско-изследователските институти на САЩ, където, изглежда, е специалист по особено опасни инфекции.

Смит? Русокосият се замисли. Имаше усещането, че и по-рано е чувал името, но не беше сигурен. И все пак нещо се въртеше в съзнанието му, опитваше се да излезе на повърхността. Нещо обезпокоително, даващо основания за тревога. Но какво, по дяволите? Може би ще се досети по-късно? Поклати глава нетърпеливо. В крайна сметка точно сега имаше да решава по-важни дела.

— Чешката полиция взе ли някакви мерки?

— Претърсват реката с драга.

— Заради куфарчето ли?

— Не — отвърна Прага едно. — За щастие в дирекция на полицията имаме информатор. Според него търсели трупа на Петренко. Американецът не им е съобщил за куфарчето.

Русият се загледа през прозореца отново.

— Според вас какво ще намерят?

— Тялото сто на сто. То само ще изплува рано или късно. Но вярвам, че куфарчето е загубено завинаги. Вълтава е голяма река, широка, течението е силно, ще го отвлече някъде далеч.