Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Вие сигурно сте Поляков, старшият адютант на Марчук — рязко рече офицерът.

Но това не беше въпрос, а констатация и не звучеше приятелски, тъкмо напротив.

— Тъй вярно, господин генерал — отвърна майорът, все в същата поза.

— Името ми е Тимошенко — студено заяви по-ниският мъж. — Генерал-лейтенант Едуард Тимошенко. Изпратен съм от Киев да поема командването тук. По заповед на военния министър и на самия президент.

Поляков замръзна, напрегна се да прикрие внезапно обзелата го тревога. Тимошенко бе достатъчно известен в цялата армия като политически интригант, нагаждач и некадърник. Както и десетки други бюрократи, отпаднали от армията по непригодност в дните, когато Украйна възвръщаше независимостта си от разпадащия се Съветски съюз. Репутацията му на действащ командир и професионалист бе ужасяваща: кръгла нула. Така разказваха всички офицери, които са имали нещастието да служат под командването му по едно или друго време. Суетен човек, обръщащ много повече внимание на протокола и лъснатите уставно ботуши, отколкото на реалната боеготовност и армейски умения. Напоследък бе местен от пост на пост във Военното министерство, където умело движеше преписките в угода на поредния си началник, стараейки се да направи нужното впечатление на политиците.

— Какво е състоянието на генерал Марчук? — запита Тимошенко враждебно.

— Генералът е все така в безсъзнание — неохотно отвърна Поляков. — Според лекарите жизненоважните му органи се разпадат, и то бързо. И в настоящия момент лечението няма никакъв ефект.

— Такааа — процеди Тимошенко, изсумтя, оглеждайки обстановката с презрение, сетне отново извърна очи към младия офицер.

— И каква е причината за това неочаквано заболяване? Преди да тръгна от Киев, чух някакви нелепи твърдения за радиационно отравяне.

— Все още не се знае — призна младият мъж. — Лекуващият екип направи множество изследвания, но резултатите не са готови. Някои ще дойдат след часове, други — след няколко дни.

Тимошенко театрално повдигна едната си вежда.

— В този случай, майоре, смятам, че е безсмислено да висите повече в този коридор като изгубено паленце, нали? Никаква полза няма да има от това. Генерал Марчук ще оцелее… или ще умре и това ще стане със или без вашето присъствие. Убеден съм. Междувременно очевидно е, че аз самият се нуждая от адютант. Поне докато съумея да намеря някой по-кадърен и заслужил офицер.

След тези думи се усмихна тънко и го изгледа в очите. Поляков напрегна цялата си воля да не реагира на обидата. Само кимна с безизразно лице и отвърна:

— Слушам, господин генерал. На вашите заповеди.

— Добре тогава — кимна Тимошенко. — Колата ми е отвън. Можете да се върнете с мен в щаба. Щом стигнем, искам незабавно да уредите въпроса за временното ми жилище. Надявам се да е нещо достатъчно удобно, нали? Сетне ще се заемете да изпразните и почистите квартирата на Марчук. Това може да стане и рано утре сутринта.

— Но… — понечи да възрази Поляков.

Дребният генерал го прекъсна веднага.

— Какво но? — сопна се той. — Какво искате да кажете?

— Имах предвид военната ситуация… руските части на границата — почти заекна адютантът, вече не успявайки да прикрие удивлението и тревогата си. — Генерал Марчук възнамеряваше да вдигне по тревога бойните подразделения на САОК на разсъмване с цел започване на маневри…

— Какви маневри по това време? — намръщи се Тимошенко и поклати глава презрително. — Всъщност чух за тях и незабавно отмених заповедта му. Още с пристигането си. Да! Мащабни маневри посред зима! С всичките му разноски по най-скъпата техника ли? И то само заради някакви си параноични слухове относно намеренията на руснаците! Пълна лудост. Дори не мога и да си представя какво си е мислел, че прави Марчук. Вероятно високата температура му е замъглила мозъка. За бога, само парите за гориво биха ни разорили!

И с тези думи новият командир на САОК на украинската армия се обърна кръгом и закрачи към вратата, оставяйки зад себе си недоумяващия Поляков.

Пентагонът

Ефрейтор Матю Демпси от полицейската служба на разположение на Пентагона си подсвиркваше тихо под нос, обикаляйки безкрайните, подобни на лабиринти коридори в масивната сграда. Тази му беше любимата смяна. Знаеше, че тук реално спиране на работата няма. Под повечето врати все още се виждаха тънки ивички светлина — обитателите им работеха. И все пак основната всекидневна дейност повече или по-малко затихваше някъде след полунощ.