Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Миниатюрният предавател в ухото му тъничко изписука.

— Демпси, говори Миликън.

Демпси отвърна чрез радиостанцията в ръката си:

— Заповядайте, г-н сержант.

— Дежурният диспечер докладва за подозрително обаждане. Някой звъннал на 911, после зарязал линията отворена. Идва от офис на Разузнавателното управление, тукашната дирекция. Операторката твърди, че чувала тежко дишане, но никой не отговарял, колкото и да се опитвала да предизвика реакция. Искам незабавно да провериш ситуацията. Търси стая номер…

Демпси се смръщи. Разузнавателната агенция на Министерството на отбраната (РАМО) има няколко големи офиса в Пентагона — извънредно поверителни центрове, недостъпни за повечето служители. Изключение прави категорията с право на достъп до строго секретни материали и от нея нагоре. По време на дежурство и при екстремна ситуация охраняващият полицай има право да пренебрегне ограниченията, но това води до куп проблеми, същинско ходене по мъките, знаеше го отлично. Дори и нещо дребно да се окаже, фалшива тревога да е, после ще пише обстойни обяснения няколко часа, ще го оглеждат под лупа, ще го разпитват. Освен това ще го задължат да подпише документи, че няма да говори за онова, което е видял, чак до края на дните си. Но нямаше какво да прави.

— Тръгвам веднага — отговори на сержанта и пое по съответния коридор.

След малко спря пред заключените врати на комплекса офиси на РАМО. На електронното табло от системата за сигурност и охрана встрани светеше червена лампа. Тя предупреждаваше: всеки насилствен опит за влизане включва алармените инсталации в цялата сграда на Пентагона — навсякъде! Демпси въздъхна и бръкна в джоба си за специалната идентификационна карта. Право да я носи има само дежурният полицай. Пъхна я в процепа, червената светлина се промени в жълта — автоматът му даваше извънредно право за влизане.

Отвори вратите и прекрачи в следващия коридор. Вече се намираше в разузнавателната Светая светих, още по-надълбоко в търбуха на сградата. Тук се виждаха няколко остъклени шумоизолирани врати. Стъпвайки меко, безшумно, полицаят закрачи по коридора по посока на вратата със съответния номер, откъдето бе дошло повикването.

На въпросната врата пишеше „РАЗУЗНАВАТЕЛНА ДИРЕКЦИЯ — ОТДЕЛ РУСИЯ“. Боже мой. Демпси бе наясно относно различните разузнавателни отдели и подразделения — отлично знаеше, че тукашните служители докладват лично на министъра на отбраната и на Обединения съвет на началник-щабовете по най-важните текущи военни и политически събития. Тук са най-добрите аналитици, те обработват и тълкуват събираната отвсякъде информация — от полеви агенти, спътници, засечени източници: телефонни, радиовръзки, компютри.

— Полиция! — високо извика той още щом влезе, правилникът го изискваше. — Има ли някого тук! Ало?

Огледа се внимателно, ослуша се. Помещението представляваше лабиринт от бюра, компютри, шкафове за документация, столове. Сега дочу тъничкия глас на дежурната операторка, тя все още се опитваше да получи отговор по отворената линия. Насочи го в правилната посока, към бюро в отдалечения ъгъл на стаята.

На него лежаха разхвърляни куп папки, сателитни снимки. Няколко бяха разпръснати и по килима на пода отпред. Въпреки че всячески се стараеше да не гледа в тях, ефрейторът неволно прочете няколко заглавия: ЧЕТВЪРТА ГВАРДЕЙСКА ТАНКОВА ДИВИЗИЯ — КАЗАРМЕН КОМПЛЕКС НАРОФОМИНСК; ПРИХВАНАТИ РАДИОСЪОБЩЕНИЯ — 45-А БРИГАДА СПЕЦНАЗ; АНАЛИЗ ЖП ТРАФИК — МОСКОВСКИ ГАРНИЗОН. По папките имаше залепени червени стикери, предупреждаваха, че материалите са строго поверителни или в още по-висша категория.

Демпси примига няколко пъти. Е, нямаше да му се размине.

Компютърът на бюрото тихичко изшумя. Включи се скринсейвърът, скри текста — какъвто и да е бил той, — по който очевидно е работил служителят. Полицаят съзнаваше отлично: тук нищо не бива да пипа, най-малко компютъра. Пристъпи встрани, огледа околното пространство.

Както и очакваше, видя преобърнатия стол зад бюрото, до него падналия мъж. Изглеждаше възрастен, но кожата по лицето и врата му бе неестествено оцветена, червеникава, на петна. Демпси пристъпи, човекът изпъшка, очите му се отвориха за миг, сетне отново се затвориха. Изглежда, се унасяше, идваше в съзнание и отново го губеше. В ръка все още стискаше телефонната слушалка. Сега полицаят забеляза, че гъстата му сива коса е започнала да пада на кичури, оставяйки по главата му гротескни голи петна.