Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— Защото тук стъпваме по острие на бръснач! Американците знаят за съществуването на „Миша 124“. Научили са, че това е един от нашите „Туполев-4“. Вече знаят, че е бил стратегическа платформа за биологично оръжие. Ако пратим нашия спецназ екип сега, те няма да помогнат, а ще повредят мястото на катастрофата! Американците ще разберат, че сме ги изпреварили. Ще започнат да се съмняват! Ще узнаят, че сме се опитали да прикрием нещо. Ще започнат да задават въпроси, които не трябва да се задават!

Баранов вдигна обезсърчено ръце.

— Светът се е променил, майоре. Американците са ни нужни като съюзници, а не като врагове. Ако научат за Събитието от пети март, отново ще станем врагове.

— Моля генерала за извинение, но няма ли убийството на техния състав от нашите военни да постигне същия резултат?

Дланта на генерала се стовари върху стоманения плот на масата.

— Елиминирането на американците трябва да се счита за абсолютно крайно средство в непредвидена ситуация, последен вариант за предотвратяване на тотално бедствие! Ще разчитаме на вас, майоре, да гарантирате, че тази възможност няма нужда да се използва!

Баранов изпусна въздишка на уморен старец и се облегна на стола си.

— Но ако трябва да се направи, значи трябва да се направи. Това е въпрос на пропорция и перспектива, Григорий Андреевич. Ако се окажем отново скарани със Съединените щати, Руската федерация може да оцелее. Но ако светът и нашият собствен народ научат за Събитието от пети март, с нацията ни е свършено!

Анакоста, Мериленд

Голямата дизелова яхта се материализира от мъглите на Потомак и застана пред яхтклуба, пренебрегвайки яркожълтите надписи „Частна собственост — не преминавайте“, поставени в краищата на мостовите подпори. Двама служители на яхтклуба, незабележими дългокоси младежи с мокасини, работни комбинезони и непромокаеми якета, застанаха отстрани, за да поемат въжетата на яхтата, докато тя провираше нос покрай тях.

Нищо нередно не подсказваше, че и двамата помощници на кея носят автоматични пистолети под якетата си или че кормчията на яхтата има картечен пистолет, поставен на скришно място под ръба на кабината.

Боботенето на двигателите премина във вой на празен ход, щом перките на витлото се изключиха и носът и линиите на кърмата застанаха на съответното място за пристан. Наредиха няколко дъсчени подпори и от аеродинамичната кабина на яхтата се появи единственият й пътник.

С кимване към помощниците Фред Клайн слезе и тръгна по подгизналите от влага дъски на дока. Като прекоси обширното чакълесто пространство на сухата складова зона, покрай притихналите, покрити с брезент очертания на увеселителни плавателни съдове, изтеглени на брега върху ремаркета и стойки, Клайн продължи към постройка, която изглеждаше като голям склад без прозорци.

Тъмнозелената сграда от готови сглобяеми елементи изглеждаше като нова. Така трябваше. Преди две години я нямаше на това място. По всяка вероятност след още една година тя — или поне нейното съдържание — щеше да бъде преместена някъде другаде.

Това беше щабът и оперативният център на Първи секретен отдел.

Скритите камери проследиха приближаването на Клайн и магнитните ключалки щракнаха да се отворят, щом той застана пред тежката стоманена огнеупорна врата.

— Добро утро, сър. — Дежурният „портиер“ пое шапката и палтото на Клайн и внимателно ги закачи до висящата лека картечница. — Днес навън е влажно.

— Така е, Уолт — дружелюбно отвърна Клайн. — Маги в магазина ли отиде?

— Преди около половин час, сър.

— Някой ден ще я изпреваря — измърмори Клайн, както беше по ритуал. Той продължи по протежение на излъскания като в институция централен коридор. Никой не се размина с него, но от време на време от сивите врати долиташе шепот или глухо бръмчене на електроника и подсказваше за дискретните функции на щаба.

В далечния край на коридора се намираха командните помещения.

Външният кабинет беше технобърлогата на Маги Темпълтън. Цялата стая представляваше компютърна работна станция, управлявана от голямо бюро с не по-малко от три двайсет и един инчови плоскоекранни монитора, поставени върху него. В отсрещната стена на кабинета беше вградена втора серия от широкоекранни дисплеи. Любимото дръвче бонзай и фотографията на починалия й съпруг в сребърна рамка бяха единственото, което напомняше за човешката същност на Маргарет Темпълтън.