Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Очакваха го. След като потвърди самоличността му, почтителният караул пое униформената му шапка и балтона, а втори дежурен го поведе навътре в сърцето на щаба. Дори тази сграда изглеждаше само отчасти обитаема — много от кабинетите й бяха тъмни, а кънтящите й сиви коридори — почти празни.

Пропуснаха Смислов през втори контролен пункт и караулът го предаде на напрегнат щатен офицер, който го отведе навътре до светая светих на комплекса.

Облицованият с дървена ламперия кабинет принадлежеше на генерала, командващ целите Тихоокеански авиационни сили с далечен радиус на действие, но човекът, разположен зад масивното бюро от тъмен махагон, имаше дори по-голяма от тази власт.

— Майор Григорий Смислов от Четиристотин четиридесет и девети специален военновъздушен секретен полк се явява по заповед.

Генерал Баранов отвърна на поздрава.

— Добър ден, майоре. Както несъмнено са ви уведомили, вие никога не сте получавали подобна заповед. Вие не сте тук. Аз не съм тук. Тази среща никога не се е състояла. Ясно ли е?

— Разбирам.

Студените сиви очи на Баранов се впиха в неговите.

— Не, майоре, не разбирате, но скоро ще разберете. — Генералът махна към стола, поставен пред бюрото. — Моля, седнете.

Щом Смислов седна в посочения стол, генералът извади изпод подвързаната с черна кожа преса на бюрото папка, дебела два-три сантиметра, и я отвори. Смислов разпозна своята собствена „записка“ — служебното си досие. И знаеше какво пише на първата му страница:

Име: Смислов, Григорий Андреевич

Възраст: 31

Височина: 199 сантиметра

Тегло: 92 килограма

Очи: Зелени

Коса: Руса

Място на раждане: Березово, Уралски хребет, Руска федерация

Снимката, прикрепена към първата страница, показваше ярка, не неприятна смесица от плавни и ъгловати черти и много добродушни очи.

Какво друго може да се съдържа в „записката“, Смислов не знаеше. Сигурно животът му, но това беше грижа на военновъздушните сили.

Генерал Баранов прелисти няколко страници.

— Майоре, вашият полкови командир има високо мнение за вас. Той смята, че вие сте един от най-добрите офицери под негово командване, ако не и един от най-добрите в нашите войски. Като гледам досието ви, склонен съм да се съглася.

Генералът прелисти друга страница от папката, като не гледаше в нея, а в очите на Смислов, сякаш се опитваше да напасне онова, което току-що беше прочел, с мъжа зад описанието.

— Благодаря, господин генерал — отвърна Смислов, като внимателно държеше гласа си в неутрална интонация. — Винаги съм се старал да съм добър офицер.

— И сте успели. Затова сте тук. Сигурен съм, че вашият полкови командир ви е информирал по въпроса за „Миша 124“ и за вашите задължения, свързани с него.

— Да, господин генерал.

— И какво ви каза?

— Че ще бъда прикрепен към съвместен руско-американски разследващ екип, който ще замине на мястото на катастрофата на „Миша“. Ще действам с някой си подполковник Смит от американската армия и с няколко други американски специалисти. Трябва да разследваме сваления бомбардировач и да установим дали на борда му е останало някакво активно биологично оръжие. Освен това трябва да проверим каква е била съдбата на екипажа на „Миша“ и да открием телата им. Всички подробности на тази мисия трябва да се пазят в най-висока степен на секретност.

Баранов кимна.

— Наскоро се върнах от Вашингтон, където определих параметрите на мисията и уредих да ви прикрепят към американската разследваща група. Какво друго ви каза?

— Нищо, господин генерал. Само ми нареди да дойда тук… — Крайчецът на устата на Смислов потрепна. — … На тази среща, която няма да се състои, за последни инструкции по поръчението.

— Много добре. Така и трябваше — отмерено кимна Баранов. — Кажете ми, майоре, чували ли сте някога за Събитието от пети март?

Пети март? Смислов навъсено се замисли. Когато учеше в академия „Гагарин“, познаваше едно момиче, червенокосата сервитьорка с големи гърди. Дали нейният рожден ден не беше на пети март? Но нямаше вероятност това да интересува генерала, командващ Трийсет и седма стратегическа въздушна армия.

— Не, господин генерал. Нямам представа за какво говорите.

Баранов отново кимна.

— Така си и мислех.

Генералът се надигна иззад бюрото и прекоси кабинета до втора врата.

— Моля, елате с мен, майоре.

Втората врата водеше към малка стая за съвещания без прозорци, в чийто център имаше сива стоманена маса за военни карти. В средата на масата беше сложена една-единствена папка. През сивата корица на папката се спускаше диагонална оранжева лента, както и друга, кървавочервена ивица, залепена в средата на подвързията.