Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

В такава компания ролката изолационно тиксо и скалпелът щяха да са напълно незабележими.

Беше се погрижил по същия начин и за предишните си нападения. При последното беше мръсен, умствено изостанал бездомник, а в по-предишното — немарлив шофьор и така нататък. Полицаите нямаха ясна представа кого точно преследват.

Жалко някак, че не можеха да му се възхищават на майсторството и гения.

Фериботът прекоси залива в посока североизток. Докато се спускаше мъгливият здрач, по брега се появяваха блещукащи светлинки. Това беше курсът в осем часа, последният за деня, и три четвърти от широкото пътническо помещение на ферибота с неговите многобройни редици беше празно.

Жената, която беше удостоил с вниманието си, седна на първата редица отляво. Спокойно дъвчеше хрупкава ябълка, купена от павилиончето на ферибота, вниманието й беше погълнато от книгата върху прибраните й колене. Беше красива, каквито бяха всичките му дами — в края на краищата изнасилвачът беше ценител. Висока брюнетка, слаба, но с едри гърди, а дългата й гарвановочерна коса беше прибрана на кок. Бе на около трийсет години, с безупречна кадифена кожа, леко загоряла.

Очите й бяха сиви и проблясваха, издавайки добро настроение, докато се закачаше с продавача в павилиончето. Беше редовна пътничка. Всеки вторник и четвъртък тръгваше от Вайехо със сутрешния курс в десет часа и се връщаше с последния ферибот за вечерта.

Той не беше наясно какво прави тя в града. Но очевидно бе модерна и състоятелна жена. Дрехите й винаги бяха с превъзходен стил и качество. Тази вечер носеше елегантен дамски костюм с панталони от сиво рипсено кадифе, който отиваше на очите й, и черни ботуши с тънки токчета.

Можеше да й позволи да задържи тези ботуши, след като унищожи останалата част от облеклото й; те щяха да добавят нещо към преживяването.

Тя винаги четеше по пътя през залива; вадеше книга от куфарчето, което неизменно носеше. През седмиците, в които я наблюдаваше преди атаката, той преднамерено се настаняваше така, че да вижда заглавията на книгите — като начин да проникне в ума й и да увеличи предимството си.

Но онова, което видя, го беше объркало: „Въздушнодесантните оръжия на Запада“, „Грийнвилски военен наръчник на основните бойни танкове“ на Антъни М. Торнбъро и такива подобни. Книгата тази вечер беше с пожълтели страници на някой от германските езици. Съдейки по илюстрациите, описваха се кавалерийски сражения. Подобни теми бяха необясними за такава изискана и съвършено женствена личност и напълно неподходящи. Той щеше да я накаже за интереса й към тях.

Фериботът забави скорост, докато насочваше носа си през пристанищния канал на Меър Айлънд, после щеше да завие надясно към ярките светлини на град Вайехо и разпръснатите сводове на работните помещения на старата военноморска корабостроителница в Меър Айлънд, за да хвърли котва. Огромните дизелови двигатели с турбозареждане отекнаха на празен ход. Завиваха към кейовете, а прожекторите на фериботния терминал заслепяваха през предното стъкло.

Изнасилвачът се напрегна. Беше време за последното действие.

Той се възпря, само държеше жертвата си под око, докато слизаха по рампите от борда и минаха покрай голямата осмоъгълна сграда на терминала. Знаеше точно къде отива тя. Неговият нает миниван вече беше паркиран до нейния гълъбовосив „Линкълн LS“ седан на далечния паркинг извън терминала. Встрани от светлините на гарата, той спря, за да премести бързо скалпела и лепенката в джобовете на сакото си, а хартиения плик изхвърли в кофа за боклук. Остави касовата бележка в плика. Нека полицията търси това пътуващо за работа юпи; той щеше да изчезне в рамките на следващите няколко часа.

Може би следващия път щеше да се превърне в адвентист от седмия ден.

Жертвата му сега прекосяваше обширното асфалтирано пространство на опразнения паркинг. Единственото нещо, което можеше да забави хода на съдбата й, беше присъствието на някой неочакван свидетел наоколо. Но не, обстановката бе напълно спокойна. По близките улици профучаха няколко автомобила, а малка група уморени работници се струпаха на автобусната спирка една пряка по-нататък. Вероятно дори на писък никой нямаше да реагира.

Той ускори крачки в стремително движение, което щеше да скъси дистанцията, щом тя стигне до автомобила си. За броени мигове тя щеше да се озове в сенчестата пролука между нейната кола и микробуса и щеше да тършува в дамската си чанта за ключовете, разсеяна, напълно уязвима. Няколко мига по-късно, със залепени с тиксо китки, уста и глезени, щеше да се намира на пода на неговия автомобил, покрита с одеяло.