Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Докато малкият фолксваген седан се бореше да премине през истеричното задръстване в района на Забранения град, Ранди взе мобилния си телефон и набра запаметен номер.

— Здравейте, господин Данфорт. Таня Стюарт се обажда. Отивам да посрещна господин Белърман на летището.

— Много добре, Таня — отвърна Робърт Данфорт, управителят на пекинския офис на Калифорнийския тихоокеански консорциум. — Би трябвало да пристигне с полет деветнайсет на „Катей Пасифик“. Но няма гаранции. Знаеш какви са от офиса в Лос Анджелис.

— Разбирам, сър. Ще ви държа в течение. — Ранди затвори телефона си.

Робърт Данфорт всъщност беше по-старшият агент, отговарящ за пекинския клон на ЦРУ, а Калифорнийският тихоокеански консорциум служеше за фасада, използвана да прикрива приходящи агенти, които действаха в Северен континентален Китай. Що се отнася до господин Белърман, той съществуваше само като име за оправдание, включено в обичайния бизнес трафик на консорциума през последните няколко дни.

Обаждането по мобилния телефон имаше две цели. От една страна, щеше да обясни действията на Ранди на китайската държавна сигурност, в случай че събуди любопитството им. От друга, щеше да подскаже на началниците й, че двете години внимателно контраразузнаване скоро щяха да дадат резултат.

Когато Франклин Сун Чок за първи път беше засечен на екраните на ЦРУ, току-що беше завършил физика в „Бъркли“ и беше нает в огромния комплекс лаборатории „Лорънс Ливърмор“ в залива на Сан Франциско. Усърден и крайно задълбочен младеж, неговите интереси след работно време включваха етническото му наследство и международното разоръжаване.

Нито едно от двете не беше неуместно за млад американски учен, но като се имаше предвид секретният характер на по-голямата част от работата в „Лорънс Ливърмор“, това го причисли към внезапно проверяваните от лабораторната охрана хора. Включиха се сигналите за тревога.

Сун Чок се оказа в близки отношения с малка група корейски националисти в кампуса на „Бъркли“, група, която на висок глас подкрепяше обединението на Корея и изтеглянето на американските военни части от полуострова. Освен това беше определена като организация за прикритие на севернокорейския шпионаж в Съединените щати.

Колата на Ранди се нареди на дългата колона от автомобили, които се процеждаха през будките за плащане на такса, на път за магистралата към летището. Може би на десетина коли пред тях тя забеляза таксито, което возеше Сун Чок и неговия охранителен ескорт. Още беше по дирите им.

Сун Чок беше поставен под интензивно наблюдение. Проследяваха го, претърсваха и подслушваха апартамента му, записваха разговорите му по телефона и движението му из интернет. Накратко, беше потвърдено, че той действително шпионира за севернокорейското правителство.

Доказателствата представляваха достатъчно основание за арест, но вместо това се взе алтернативно решение. Предателството на Франклин Сун Чок щеше да им е от полза.

Ранди погледна часовника си и се намръщи. Ако това задръстване не се разсееше скоро, и тя, и корейците щяха да загазят. После си каза да не се държи глупаво. Следващият самолет до Пхенян нямаше да излети, докато на борда не се качат всичките ВИП пътници.

За наслада на неговите севернокорейски контрольори, Франклин Сун Чок получи повишение в структурата на „Лорънс Ливърмор“ заедно с щедро повишение на заплатата, личен кабинет, асистент и по-голям достъп до тайните на лабораториите. В действителност попадна в технологична страна на фантазиите, създадена от ЦРУ.

Повече от една година Сун Чок беше захранван с внимателно подбрана, убедителна, валидна, долнокачествена информация: пробиви в изследванията, които така или иначе щяха да бъдат публикувани в научните списания през идните месеци, и маловажни военни тайни, които щяха да са секретни само до следващия кръг на бюджетното обсъждане в Конгреса.

Нетърпелив и наивен като малко птиче, налапало предложения червей, той беше предал тази информация на хората, с които беше в контакт, и така изгради у тях убеждението, че е достоверен източник.

Когато американските разузнавателни части, които следяха севернокорейските вътрешни програми за изследване и развитие, забелязаха, че подадената информация се използва, разбраха, че на Сун Чок може да се вярва. Време беше кинжалът да се забие докрай.

Главното пекинско летище изглеждаше някак по-различно от модернистичните летища по света.