Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Тя затвори очи и дълго време седя неподвижно. Мисията беше изпълнена.

Тя знаеше какво ще се случи след това. Информацията, съдържаща се в лаптопа на Франклин Сун Чок и в главата на самия Сун Чок, щеше да се излее в севернокорейската балистична програма с голям обсег на действие. Информацията обещаваше следи в посока на опростена система за контрамерки, която можеше да порази американските противоракетни установки и да остави градовете по западното американско крайбрежие открити за атака.

Но една след друга всички следи щяха да стигнат до технологична безизходица, и то след като са погълнали значителен процент от севернокорейския военен бюджет и хиляди също толкова ценни часове човешки труд за проучване и разработка.

Накрая на севернокорейците щеше да им стане ясно, че са ги измамили, че техният разузнавателен удар всъщност е бил бомба със закъснител, заложена от Съединените щати в тяхната програма за въоръжаване.

„Скъпите вождове“ на Северна Корея нямаше да са доволни. Особено от Франклин Сун Чок.

Ранди рязко отвори очи. Ако не внимаваше със спомените си, нощите, облени в ледена пот, щяха да се върнат.

От прозорците на залата тя проследи как остарелият реактивен самолет „Илюшин“ се издигна от летището към финалния етап от последното пътуване на Сун Чок. След като се върна на мястото си, тя изчака следващият самолет на „Катей Пасифик“. Хората слязоха, а после тя се обади.

— Господин Данфорт. Обажда се Таня Стюарт от главното летище. Господин Белърман не пристигна с този полет. Какво да направя сега, сър?

В превод шпионските двусмислици означаваха: пратката успешно беше предадена.

Данфорт театрално въздъхна.

— Лос Анджелис отново ни удариха! Ще проуча въпроса, Таня. Междувременно най-добре е да се върнеш тук. Има задача за теб.

— Каква?

— Искат да отидеш в Щатите колкото се може по-скоро. В сиатълския офис.

Ранди се намръщи. В Щатите колкото се може по-скоро? Това беше отклонение, и то радикално. След изпълнението на тази задача тя трябваше да излезе в почивка извън Китай за няколко дни, като продължи да поддържа прикритието си на бизнес дама. А какво, по дяволите, имаше в Сиатъл?

— Вече подготвям пътуването ти — продължи Данфорт. — Ще летиш тази вечер с „Азиана“ до Сеул, а оттам с Японските авиолинии. Имаш резервация в хотел „Сийак Дабълтри“.

— Разбирам, господин Данфорт. Да намина ли през офиса?

— Да, билетите ти ще са при мен и ще обсъдим новия проект. В Сиатъл ще те посрещне някой си господин Смит. Той отговаря за една от нашите фирми съдружници и ще работиш заедно с него.

Ранди се намръщи. Господин Смит? Агенцията никога не би използвала подобно име за прикритие. Сигурно е истинското му име.

Стана още по-мрачна. Не може да бъде. Не отново.

Заливът на Сан Франциско

Болният мозък, познат в залива като „изнасилвача от ферибота“, се настани отново на седалката си и потъна в сладостно съзерцание на поредната жена, която щеше да унищожи. Големият транзитен пътнически ферибот през залива тъкмо се изтегляше от терминала на „Маркет Стрийт“. Той разполагаше с цели петнайсет минути да размишлява, преди да пристигнат във Вайехо. Доставяше му удоволствие, че тя вече е негово притежание, а още нищо не подозира.

Системите за обществен транспорт на залива бяха неговата лична територия, на която вилнееше, и както при всичките му предишни шест нападения това също щеше да е произведение на изкуството, като начало и изпълнение, като изплъзване от полицията, щеше да е много красиво. Всъщност самото унижение на жертвата му щеше да е апетитната глазура, поставена върху тортата от майстор сладкар.

Никога не използваше една и съща самоличност два пъти. В този случай щеше да бъде пътуващ за работа през залива бизнесмен, който наскоро се е преместил от града във винарския район северно от залива. Фалшивата му самоличност щеше да подпомогне скалъпената история, както и подходящия вид, който беше приел: прошарена коса на слепоочията и очила с метални рамки, пуловер, спортни панталони и луксозно вълнено сако с велурени кръпки на лактите, обувки „Биркенщок“ и тъмни чорапи. Всичко щеше да пасне с въображаемия образ в съзнанието на всеки глупав полицай или охранител, който можеше да го разпитва.

Дори съдържанието на хартиения плик, който държеше на коленете си, щеше да бъде оправдание пред която и да е случайна полицейска проверка: две метални кутии, малки четки за боядисване, няколко картонени опаковки с винтове, гайки и дръжки за шкафове.