Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— От една страна, заради местоположението — канадската част на Арктика. А, от друга, заради нашите работодатели.

— Работодатели?

— Точно така, Джон. Това е дълга история, но този път, изглежда, ще работим за руснаците.

Пекин

Ранди Ръсел седна в кантонския ресторант, който гледаше срещу най-голямото и някак вехто лоби на хотел „Пекин“, като поръча зелен чай и закуска.

Беше работила в комунистически Китай по редица случаи за ЦРУ и странно, но смяташе тази среда за сравнително лесна за действие.

Огромната държавна машина за сигурност на Народна република Китай неизменно присъстваше, бръмчеше и прещракваше в национален мащаб. Тя беше „идоуай“, чужденка, и всяко пътуване с такси или влак, което Ранди предприемаше, се регистрираше. Всяко телефонно обаждане на далечно разстояние се проследяваше, всеки имейл се четеше. Всеки екскурзовод, преводач, управител на хотел или туристически агент, с когото влизаше в контакт, отговаряше пред народната въоръжена полиция.

Този механизъм беше до такава степен разпространен, че всъщност започна да работи против себе си. Като агент Ранди никога не се изкуши да измами своя ескорт или да се отнесе небрежно към прикритието си, защото винаги знаеше, че е под наблюдение.

Тази сутрин нейните наблюдатели щяха да следят несъмнено привлекателна бизнес дама, наскоро навършила трийсет години, облечена в елегантна бежова плетена рокля и чифт скъпи лачени обувки с много високи токове. Къса, разрошена златисторуса коса обрамчваше лицето й и върху откритите й черти на фермерско момиче се забелязваше съвсем лек грим — прашинки пудра върху луничките на носа й.

Само друг представител на професията й можеше да забележи, че има нещо нередно, и то при съсредоточен поглед в тъмнокафявите й очи. Там можеше да се види отсянката на вътрешна пустота и на инстинктивна, постоянна предпазливост към света около нея — знак на човек, който е едновременно преследван и преследвач.

Днес тя преследваше или поне дебнеше.

Ранди внимателно беше избрала масата си в кафенето, за да може непрекъснато да наблюдава през фоайето на хотела участъка между вратите на асансьорите и главния вход. Тя ги следеше само с ъгълчето на окото си. Докато отхапваше и отпиваше, вниманието й изглеждаше приковано единствено върху отворената папка на масата пред нея.

От време на време поглеждаше часовника на ръката си, сякаш отброяваше минутите до някаква среща.

Нямаше такава среща. Но някой друг може би имаше. Предишната вечер тя беше научила наизуст разписанието на пекинския трафик за „Ер Корио“, севернокорейските авиолинии.

Ранди покриваше фоайето вече почти два часа. Ако нищо не се случеше в следващите петнайсет-двайсет минути, друг член от ядрото на ЦРУ, причислен към хотела, щеше да поеме наблюдението и Ранди щеше да се оттегли преди прекаленото й забавяне да пробуди подозрения.

Но сега тя беше на смяна и засече двама мъже, които прекосяваха фоайето.

По-дребният, по-слаб и по-нервен от двамата беше облечен в сини джинси и измачкано, светлокафяво непромокаемо яке и държеше в ръка износена чанта за лаптоп.

Вторият мъж, по-висок, по-едър и по-възрастен, носеше зле скроен черен костюм и във вида му имаше сурова непреклонност. Ранди Ръсел знаеше, че са корейци. Мъжът в костюма беше агент на Севернокорейските държавни сили за сигурност. Мъжът с якето беше Франклин Сун Чок, трето поколение американец от корейски произход, завършил университета „Бъркли“ в Калифорния, служител на лабораториите „Лорънс Ливърмор“ и изменник.

Той беше причината Ранди и цялата специална група от агенти на ЦРУ да се разположат по протежението на Тихия океан — да следят неговото предателство и ако е необходимо, да му съдействат да го осъществи.

Без да бърза, Ранди затвори папката и я пъхна в чантата си. Извади химикалка и написа номера на стаята си върху сметката на масата. Изправи се, прекоси фоайето и се спусна след двамата мъже.

Навън пиколото на хотела настаняваше опашка от гости в множество таксита, които се трупаха да излязат на покрития със смог и задръстен от коли булевард „Дунчанан’дзие“.

Сун Чок бързо влезе първи в таксито. Севернокорейският таен агент спря, преди да го последва, като хвърли последен поглед към входа на хотела. Ранди усети как смразяващият му поглед мина край нея.

Докато таксито с корейците се отдалечи, тя гледаше настрани. Като се имаше предвид темпото, с което се движеха, Ранди знаеше накъде може да са се запътили. Една-две минути по-късно, използвайки услугите на колеблив китаец, владеещ езика доста по-зле от нея, тя инструктира шофьора на своето такси да я закара до главното летище на Пекин.