Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— Ние ще се погрижим за принадлежностите ви, полковник — намеси се инструкторът.

Смит кимна. Най-вероятно нямаше да се върне.

— Благодаря, шефе — каза той, като протегна ръка към сержанта. — Програмата е хубава. Научих много неща.

Сержантът отвърна на здравото ръкостискане.

— Надявам се да ви е от помощ, сър… някой ден. Всичко хубаво.

Магистралата в посока към „Форт Луис“ лъкатушеше из обраслите с дървета подстъпи на Каскадните планини и минаваше през редица градчета, които преживяваха икономическо преустройство и от сечене на трупи преминаваха към туризъм. Шестото по големина военно укрепление в Съединените щати — „Форт Луис“ — служеше като средство за първична организация на американските отбранителни ангажименти в северната част на Тихия океан и като основна база за високотехнологичните армейски бригади „Страйкър“. Огромен брой от масивните осемколесни бронетранспортьори можеше да се видят как запълват автомобилния парк на укреплението и как с грохот се движат по достъпните пътища към полигоните.

Фортът служеше и за база на частите от Пети специални сили, от Втори батальон, на Седемдесет и пети боен отряд и на ескадрила от 160-и специален въздушен полк. Следователно членовете на базовия състав бяха добре запознати с изискванията и нуждите на секретните операции.

Когато Смит се представи в сградата на командването, дежурният офицер не зададе никакви въпроси. Бяха го предупредили да очаква този изгорял от слънцето, брадясал непознат, облечен в потна камуфлажна униформа. Освен това от най-високо ниво му беше заповядано да окаже на Джон Смит всякакво съдействие.

Накратко, Смит се озова седнал сам в кабинета на командването, със секретна комуникационна платформа на бюрото пред себе си. Набра номера, без да се консултира с листчето, което му бяха дали. На източния бряг на Съединените щати, в съоръжение, което обществеността мислеше за частен яхтклуб в Анакоста, Мериленд, звънна телефон.

— Да — отсреща отвърна делови женски глас.

— Обажда се подполковник Джон Смит — каза той предпазливо не заради човека от другия край на линията, а заради системата за гласова идентификация, която следеше обаждането.

Преценката на устройството трябва да е била благоприятна, защото Маги Темпълтън заговори отново, а в гласа й вече се усещаше значително повече топлота и оживление.

— Здравей, Джон. Как е във Вашингтон? Тоест в столицата.

— Целият е в зеленина, Маги, поне половината, която съм видял. Предполагам, че ти и шефовете имате нещо за мен.

— Така е. — Професионализмът отново завладя гласа й. Маргарет Темпълтън беше повече от изпълнителна асистентка на Фред Клайн. Вдовица на агент от ЦРУ, самата тя ветеран след години, прекарани в Ленгли, елегантна, побеляваща блондинка, тя щеше да бъде следващият командир на Първи секретен отдел. — Господин Клайн иска да те уведоми лично. Имаш ли устройство да получиш разпечатка?

Смит хвърли поглед към лазерния принтер на бюрото, свързан към секретната платформа, и забеляза неговите светещи зелени лампички.

— Да.

— Ще почна да ти изпращам данните за мисията. Сега те свързвам с господин Клайн. Да се пазиш.

— Опитвам се, Маги.

Щом настолният принтер започна да пърпори и да съска, телефонът прещрака и Смит видя как връзката прескочи от комбинираната работна станция кабинет с внушителна редица от компютърни и комуникационни устройства на Маги към втората, по-малка и по-празна стая.

— Добро утро, Джон — гласът на Фред Клайн беше тих и овладян. — Как върви обучението?

— Много добре, сър. Остават ни три дни до края на курса.

— Не, подполковник. Курсът за теб завърши току-що. Ще трябва веднага да приложим обучението на практика. Появи се проблем, с който единствено ти си способен да се справиш.

Смит се подготвяше за това, откакто получи бележката с номера. Все пак му се наложи да потисне внезапно потръпване. Това отново се случваше, случваше се толкова често след смъртта на Софи. Отново някъде нещо ужасно се беше объркало.

— От какво естество е, сър? — поиска да разбере Смит.

— По твоята специалност, биологично оръжие — отвърна директорът на Първи секретен. — Само че в този случай условията са малко необичайни.

Смит се намръщи.

— Как може биологично оръжие да не се смята за необичайно?

Отсреща се чу сподавен, горчив смях.

— Признавам, че сбърках, Джон. Нека да го нарека тогава извънредно необичайно.

— Как така, сър?