Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Захапа долната си устна и се замисли. Не можеше просто да остави превъзходното малко оръжие в неговата мишена; беше го изработила ръчно и балансирала сама в работилницата си. Освен това, както при всички ножове, които изработваше, инициалите й бяха инкрустирани със сребро върху острието. Несъмнено суета от нейна страна.

Беше го избърсала в сакото на своя нападател, но това изобщо не беше адекватно на съвременните средства за разследване на убийства. Ако го накисне за цяла нощ в съд, пълен с бензин, щеше да премахне следите от ДНК по ножа, а калъфът можеше да иде в огъня, но ако нейният някогашен изнасилвач не направеше на света огромна услуга да умре от кръвоизлив, преди спешната помощ да стигне до него, можеше да даде на полицията описанието й и номера на колата.

Тя отново въздъхна. Нямаше как да заобиколи това. Ако нападателят решеше да я наклевети, трябваше се свърже със своя шеф, за да се защити. Прокурорите от залива понякога се държаха много особено, дори в случаи на очебийна самозащита. Можеше да предположат, че е трябвало да отиде на психиатрична консултация със своя нападател, преди да му забие четириинчовия стоманен нож в дванайсетопръстника.

Господин Клайн въобще нямаше да е доволен, ако този инцидент се разчуеше. Като професор по история тя беше длъжна само да познава оръжията, а не да ги използва.

Остави ножа и калъфа върху плота и прекоси коридора до кабинета си. Там държеше частната си колекция. Вграден шкаф с оръжия заемаше една цяла стена. Много други стоманени остриета блещукаха на фона на тъмната черешова облицовка. Някои от остриетата бяха с нейния сребърен подпис. Полираният рог на голяма антилопа се извиваше като сабя над бюрото в мисионерски стил.

Цялостната атмосфера на стаята би трябвало да излъчва мъжественост, но не беше така. В нея витаеше едва доловима стилна женственост — едва доловима, но все пак динамична и дълбоко индивидуална.

Като хлътна ниско зад бюрото, професорката откри, че на телефонния секретар свети лампичката на записано съобщение: номер, който не беше записан в списъка с телефоните. Тя натисна копчето за проверка на повикванията и там просветна кодът на Анакоста, щата Мериленд. Повдигна вежди. Нямаше нужда да се свързва с Първи секретен. Нейните работодатели се опитваха да се свържат с нея.

Руският щаб на авиационните сили с далечен радиус на действие

Руски тихоокеански крайбрежни райони

Майор Григорий Смислов подпря ръка върху таблото на командирската газка, оставена върху прокарания черен път. Като погледна през набраздения от водни струйки страничен прозорец, той се навъси срещу далечния пейзаж от порутени казарми и изоставени експлоатационни сгради на фона на оловносивото небе. Да служиш тук наистина трябва да е било голяма работа… някога.

Комплексът на огромната военновъздушна база се беше превърнал в призрак на онова, което е бил навремето. Само няколко от стотиците стоянки, наредени пред своите широки заходни полоси, още бяха заети. Там, където някога бяха спирали цели рояци от лъскави „Сухой“ и „Туполев“ със стреловидни крила, сега стояха в готовност само една-две изнемощели ескадрили и нервно наблюдаваха китайската граница.

Останките от необятното съоръжение дори не бяха прикрити, а просто изоставени на вятъра, гниенето и ръждата.

Смислов беше от новите руснаци. Той успя да разпознае основните заблуди на комунизма, които бяха довели до разпадането на СССР, и все още се надяваше да види през двайсет и първи век евентуалния успех на една свободна и демократична Русия. Но можеше да разбере и огорчението в сърцата на някои от старите управници. Те помнеха дните на власт, на респект — дните, в които не бяха посмешище в очите на света.

Командирската кола спря пред щабната сграда на Тихоокеанските военновъздушни сили — масивен бетонен бастион без прозорци, покрит с ръжда и просмукан от влага. Смислов слезе и освободи шофьора си. Придърпа яката на балтона си, за да се защити от ледените дъждовни капки, и закрачи по осеяната с локви алея към главния вход.

Малко преди големите бронзови врати той спря и коленичи, като вдигна каменна отломка от паважа. Беше малко парче бетон, наскоро откъртило се от фасадата на щаба. Повечето стари съветски сгради се разпадаха. Смислов приложи натиск и бетонът се разтроши между пръстите му, облечени в ръкавица. Руският офицер мрачно се усмихна и отърси влажните, песъчливи останки.