Камила Лекберг - Проповедникът

– Ана, на телефона!

Гласът на Густав я извади от състоянието ѝ на медитация.

– Кой е?

Засенчи очи с ръка и видя, че той размахва мобилния ѝ телефон.

– Не казва.

По дяволите. Веднага разбра кой я търси и с безпокойство, оформено на малки, твърди възли в стомаха ѝ, се обърна с гръб към Густав.

– Кой беше тоя, мамка му? – изръмжа Лукас.

Ана се поколеба.

– Нали ти казах, че ще съм на море с един приятел.

– И се опитваш да ми кажеш, че е само приятел?

Реакцията му беше светкавична.

– Как се казва?

– Не го...

Лукас я прекъсна.

– Как се КАЗВА, Ана?

Съпротивата ѝ намаляваше с всяка секунда. Ана тихо отговори:

– Густав аф Клинт.

– Айде бе. Сериозно?

Гласът от присмехулен стана заплашителен.

– Как се осмеляваш да водиш децата ми на ваканция с друг мъж?

– Ние сме разведени, Лукас – каза Ана и закри очите си с ръка.

– Много добре знаеш, че това не променя нищо, Ана. Ти си майка на децата ми и това означава, че ти и аз завинаги си принадлежим. Ти си моя и децата са мои.

– Тогава защо се опитваш да ми ги отнемеш?

– Защото си нестабилна, Ана. Винаги си имала слаби нерви и честно казано, не вярвам, че можеш да се грижиш за моите деца по начина, по който те заслужават. Виж само как живеете. Работиш по цял ден, а те са на детска градина. Това добър живот ли е за децата, как мислиш, Ана?

– Но аз трябва да работя, Лукас. Как щеше да решиш проблема, ако ти се грижеше за децата? И ти трябва да работиш. Кой тогава щеше да ги гледа?

– Има разрешение, Ана, ти знаеш това.

– Ти луд ли си? Да се върна при теб, след като счупи ръката на Ема? Да не забравяме какво причини и на мен.

Гласът ѝ изтъня. Инстинктивно разбра, че е отишла твърде далеч.

– Не бях виновен аз! Беше нещастен случай! Освен това, ако не ми се противопоставяше толкова упорито, нямаше да излизам толкова често от кожата си!

Все едно говореше на стената. Беше безсмислено. След всички години с Лукас Ана знаеше, че той казва каквото мисли. Никога не беше виновен той. Всичко случило се бе грешка на другите. Всеки път, когато я биеше, я караше да се чувства виновна, че не е проявявала достатъчно разбиране, достатъчно любов, достатъчно покорство.

Когато намери в себе си неподозирани сили и успя да мине през развода, за първи път от много години се почувства силна и непобедима. Най-после можеше да възвърне живота си. Тя и децата можеха да започнат отначало. Но се лъжеше. Лукас, шокиран от това, че по време на един от своите изблици на гняв бе счупил ръката на дъщеря им, бе станал необичайно сговорчив.

След развода се хвърли в бурен ергенски живот и остави Ана и децата на мира. И тъкмо когато Ана си помисли, че най-сетне се е спасила, на Лукас новият живот му писна и той отново насочи поглед към семейството си. Като не успя с цветя, подаръци и молби за прошка, реши да поиска попечителство над децата. Прибягна до сума ти безпочвени обвинения, свързани с недостатъците на Ана като майка. Никое от тях не беше вярно, но Лукас можеше да бъде толкова убедителен и чаровен, когато пожелаеше, че тя трепереше от страх. Знаеше, че той всъщност не иска децата. Професионалният му живот нямаше да върви, ако трябваше да се грижи за две малки деца. Надяваше се просто да уплаши Ана и да я накара да се върне при него. В моменти на слабост тя бе готова да го направи. Същевременно знаеше, че е невъзможно. Това щеше да ѝ бъде краят. И не се поддаваше.

– Лукас, няма никаква полза от този спор. След развода някак си уредих живота и ти трябва да направиш същото. Наистина срещнах друг мъж и трябва да свикнеш с това. Децата са добре и аз съм добре. Не може ли да се справим с това като зрели хора?

Тонът бе умоляващ, но тишината на другия край бе красноречива. Ана разбра, че е преминала границата. И когато чу сигнала, сочещ, че Лукас чисто и просто е затворил, знаеше, че по някакъв начин ще плати за това. И то скъпо.

Адската болка в главата ѝ я накара да задраска лицето си с пръсти. Когато ноктите ѝ издраха две дълги черти върху кожата, болката бе почти успокояваща в сравнение с пръскащото главата ѝ главоболие и това ѝ помогна да се концентрира.

Все още бе тъмно, но нещо я бе изтръгнало от дълбокия ѝ унес. Над главата ѝ се появи малка ивица светлина и докато, примижавайки, гледаше нагоре, ивицата леко се разшири. Непривикнала към светлина, тя не видя, но чу, че някой минава през цепнатината, разширила се до отвор, и слиза по някаква стълба. Някой, който се приближаваше все повече в тъмнината. Объркването ѝ пречеше да установи дали чувства страх, или облекчение. И двете чувства бяха там, смесени, и ту едното, ту другото взимаше връх.