Камила Лекберг - Проповедникът

А всъщност това бе първата сутрин от много отдавна, когато се събуждаше в прохладна спалня. Жегата се задържа почти два месеца и постави рекорд, беше най-горещото лято от сто години насам. Отначало приветства напичащото слънце, но удоволствието от топлината му изчезна още преди няколко седмици, когато започна всяка сутрин да се събужда в просмукани от пот чаршафи. Затова свежият, хладен въздух, който сега проникваше през гредите на покрива, ѝ доставяше истинска наслада. Линда отметна тънката завивка и остави тялото си да усети приятната температура. Съвсем нетипично за нея, реши да стане, преди някой друг да я изгони от леглото. Може пък да се окажеше приятно да закуси рано, за разнообразие. От кухнята вече се дочуваше тракането на приборите на сервираната закуска. Линда нахлузи късо кимоно и пъхна крака в чифт пантофи.

В кухнята ранното ѝ появяване бе посрещнато от изненадани физиономии. Беше се събрало цялото семейство, Якоб, Марита, Уилям и Петра, и приглушеният им разговор рязко прекъсна, когато тя се отпусна на един от свободните столове и започна да си прави сандвич.

– Хубаво е, че като никога си решила да ни правиш компания, но бих оценил, ако си бе облякла нещо повече. Помисли за децата.

Якоб бе толкова лицемерен, че чак ѝ прилоша. За да го раздразни, остави тънкото кимоно да се плъзне малко по рамото ѝ, така че едната ѝ гърда леко да се вижда през отвора. Той побеля от яд, но по някаква причина не пое ръкавицата, а се сдържа. Уилям и Петра я гледаха очаровани и тя взе да им прави муцунки, които ги накараха да се закикотят. Децата всъщност бяха много сладки, тя признаваше това, но Якоб и Марита скоро щяха да ги развалят. Щом завършеха религиозното си възпитание, нямаше да им остане повече никаква жизнерадост.

– Я се успокойте. Стойте прилично на масата, докато се храните. Свали си крака от стола, Петра, дръж се като голямо момиче. А ти си затваряй устата, когато дъвчеш, Уилям.

Смехът изчезна от детските лица и те бързо застанаха вдървено като оловни войничета с празни, втренчени погледи. Линда вътрешно въздъхна. Понякога просто не разбираше как може с Якоб да са роднини. Нямаше други брат и сестра, които да са толкова различни, колкото тя и Якоб, в това беше напълно убедена. Най-несправедливото бе, че той беше фаворитът на родителите им, които непрекъснато го хвалеха, докато на нея само ѝ придиряха. Какво да направи, като се е появила, когато вече не са имали намерение да гледат малки деца? Знаеше, че болестта, поразила Якоб много години преди тя да се роди, е станала причина повече да не желаят деца. Знаеше и колко сериозно е било, за малко не умрял, но трябва ли да бъде наказвана за това? Да не би тя да го бе разболяла?

Продължиха да глезят Якоб дълго след като бе обявен за напълно здрав. Родителите им сякаш гледаха на всеки ден от живота му като на Божи дар, докато нейният живот им причиняваше само досада и тревоги. Да не говорим пък за Якоб и дядо ѝ. Тя разбираше, че между тях има особена връзка след всичко, сторено от дядо ѝ за Якоб, но това пък не означаваше, че в сърцето му не трябва да има място и за другите му внучета. Дядо ѝ бе умрял, преди тя да се роди, така че никога не се бе сблъсквала с равнодушието му, но от Юхан знаеше, че той и Роберт са били изпаднали в немилост и цялото внимание на дядото е било фокусирано върху братовчед им Якоб. Със сигурност същото щеше да се случи и с нея, ако още бе жив.

От цялата тази несправедливост ѝ се приплака, но Линда потисна плача си както много пъти преди. Нямаше да даде на Якоб възможност да изпита задоволство от сълзите ѝ и още веднъж да се изяви като спасител на света. Знаеше, че го сърбят ръцете да вкара живота ѝ в правия път, но по-скоро щеше да умре, отколкото да се превърне в парцал като него.

– Имаш ли някакви планове за днес? Ще имам нужда от малко помощ у дома.

Марита спокойно мажеше филии на децата, докато отправяше въпроса си към Линда. Беше майчински тип жена, с обикновено лице и леко наднормено тегло. Линда винаги бе смятала, че Якоб е могъл да избере нещо по-добро. В съзнанието ѝ изникна картина на брата и снахата в спалнята. Сигурно правеха онази работа съвестно един път в месеца на угасена лампа и снахата носеше дълга до глезените нощница. Представата я накара да прихне и всички учудено я погледнаха.

– Ей, Марита те попита нещо. Можеш ли днес да помогнеш вкъщи? Тук не е пансион, както знаеш.

– Да, чух още първия път. Няма за какво да се караш. Не, днес не мога да ти помогна. Днес ще... – Затърси добро извинение. – Трябва да видя Сироко. Вчера леко накуцваше.