Камила Лекберг - Проповедникът

– Ами... да, май приех.

– Май си приел!

Обичайно спокойният глас на Патрик отекна като гръм в малката стая.

– Или си приел съобщението, или не си го приел. Няма средно положение. И ако си го приел... къде е сега?

Патрик бе толкова ядосан, че заекваше.

– Не разбираш ли какво време струва това на следствието?

– Е, наистина, но откъде да знам, че...

– От теб не се иска да знаеш, а да изпълняваш служебните си задължения! Надявам се това повече никога да не се случва! Сега трябва да наваксваме изгубените часове.

– Има ли нещо, което мога да направя...

Ернст приглуши гласа си колкото можа и на пръв поглед изглеждаше, че съжалява безкрайно. В себе си изпсува, че е привикан от някакво пале по този начин, но след като сега Хедстрьом се радваше на доверието на Мелберг, щеше да е глупаво още повече да влошава положението си.

– Направил си достатъчно. Аз и Мартин продължаваме с разследването. Ще поемеш пресните случаи. Получихме сигнал за влизане с взлом във вила в Шепщад. Говорих с Мелберг и той разреши ти да заминеш.

Като знак, че разговорът е приключил, Патрик обърна гръб на Ернст и яростно затрака по клавиатурата.

Ернст с мърморене се изниза навън. Е, не е пък чак толкова страшно да пропуснеш да напишеш един мъничък доклад. При сгоден случай щеше да поговори с Мелберг дали е подходящо човек с толкова лабилно настроение да бъде отговорен за разследване на убийство. Да, да, щеше да го направи, щеше.

Пъпчивият младеж пред него бе истински учебник по летаргия. Върху чертите на лицето му бе изписана безнадеждност и явно отдавна му бе втълпено, че животът е безсмислен. Якоб добре познаваше признаците и не можеше да не приеме предизвикателството. Знаеше, че притежава властта да промени живота на момчето, и доколко щеше да успее, зависеше само от това, дали самото момче изпитва каквото и да е желание да бъде вкарано в правия път.

В Общността на доверието работата на Якоб с младежите бе добре известна и уважавана. Много бяха прекършените души, минали през имението, за да си тръгнат после оттам като достойни членове на обществото. Все пак пред околния свят религиозният аспект много не се изтъкваше, тъй като държавните институции лесно отказваха да дават субсидии. Винаги се намираха безбожници, които да закрещят: "Секта!", веднага щом някой надигнеше глава над баналната им представа за религията.

Уважението, на което се радваше, дължеше най-вече на собствените си качества. Но не можеше да отрече, че известна част трябваше да припише и на факта, че дядо му бе Ефраим Хулт, Проповедникът. Естествено, дядо му никога не бе принадлежал към тази конгрегация, но репутацията му бе толкова широко известна по целия бухусленски бряг, че отекваше във всички групи, изповядващи свободната религия. Консервативната Шведска църква, разбира се, гледаше на Проповедника като на шарлатанин, но от друга страна това правеха и всички, които проповядваха пред празни църковни пейки в неделните дни, така че по-разкрепостените групи християни не обръщаха особено внимание на критиките.

Работата с аутсайдерите и наркоманите изпълваше живота на Якоб вече десетилетие, но сега вече не го удовлетворяваше така, както преди. Бе сътрудничил и на рехабилитационния център в Буларен, но и тази дейност не запълваше празнотата, с която бе живял през целия си живот. Липсваше му нещо и преследването на това "нещо" го плашеше. Той, винаги стъпилият здраво на земята, сега усещаше, че земята под краката му започва силно да се клати и се ужасяваше от бездната, която би могла да зейне внезапно и да го погълне, телом и духом. Колко пъти самият той убедено бе посочвал, че съмнението е най-силното оръжие на дявола, без да съзнава, че един ден ще се озове в подобно положение.

Изправи се и обърна гръб на момчето. Погледна през прозореца към морето, но успя да види само собственото си отражение в стъклото. Силен, здрав мъж, помисли с ирония той. Тъмната му коса бе подстригана късо и Марита, която го стрижеше у дома, се бе справила наистина добре. Лицето му бе красиво изваяно, с чувствителни, но не и женствени черти. Не беше нито със слабо, нито с особено силно телосложение, по-скоро би се определил като нормално сложен. Но най-голямото предимство на Якоб бяха очите. Яркосини и с уникалната способност едновременно да изглеждат любезни и пронизителни. Тези очи му бяха помогнали да вкара мнозина в правия път. Той знаеше това и го използваше.

Но не и днес. Собствените му демони му пречеха да се концентрира върху чужди проблеми и му бе по-лесно да слуша момчето, без да го гледа. Пренебрегна собственото си отражение и насочи поглед към езерото Булар и гората, простираща се пред него. Беше толкова горещо, че виждаше как въздухът трепти над водата. Купиха голямото стопанство евтино, защото бе запуснато, и след много часове тежък труд успяха да го ремонтират и да му придадат сегашния вид. Не беше луксозно, но бе свежо, чисто и приятно. Пратениците на общината винаги се възхищаваха от къщата и красивите околности и разказваха за положителното въздействие, което всичко това оказва върху бедните аутсайдери. Досега никога не бяха имали проблем с получаването на помощи и цели десет години работиха много добре. Така че проблемът бе само в неговата глава или може би и в душата му.