Камила Лекберг - Проповедникът

– Нали ти казах да не...

– Да де, знам. Но вместо да седя у дома и да зяпам стените, свърших тази работа и ми беше доста забавно. Така че недей да мърмориш.

Патрик вече се бе научил да си държи устата затворена в такива ситуации, затова седна до кухненската маса и започна да преглежда материалите. Бяха вестникарски статии за изчезването на двете момичета и той ги зачете с голям интерес.

– Мамка му, страхотно! Слушай, ще взема това утре в службата и ще го разгледам по-подробно, но изглежда супер.

Той отиде при нея до печката, застана зад гърба ѝ и обви с ръце подутия ѝ корем.

– Виж, не съм искал да мърморя. Просто се страхувам за теб и бебчето.

– Знам.

Ерика се обърна и обви с ръце шията му.

– Но не съм направена от стъкло и щом някога жените са работили на полето, на практика докато родят, то и аз мога да седна в една библиотека и да разлиствам документи, без нещо да ми се случи.

– Да, добре, знам.

Той въздъхна.

– Само да се отървем от тия съквартиранти, ще се погрижим повече за себе си. Но ще ми обещаеш, че ще ми кажеш, ако искаш да остана у дома някой и друг ден. В управлението знаят, че работя по своя инициатива, а ти си по-важна от всичко.

– Обещавам. Но сега ми помогни да приготвя храната, та поне децата да се успокоят.

– Съмнявам се, че ще се успокоят. Може би трябваше да им дадем по една близалка с уиски преди ядене, та да заспят.

– Ама че си гаден. По-добре сервирай на Кони и Брита по едно, та поне те да са в настроение.

Патрик така и направи, като тъжно загледа бързо спадащото ниво в бутилката с най-доброто му малцово уиски. Ако останеха още някой и друг ден, колекцията му от уиски никога нямаше да е същата.

Отвори очи с изключителна предпазливост. Причината бе главоболието, от което я боляха чак корените на косата. Но странното бе, че и с отворени очи видя плътен мрак. В един панически миг помисли, че е ослепяла. Може би снощният домашен алкохол, който пи, да е бил лош, беше чувала разни истории за младежи, ослепели от домашен алкохол. След няколко секунди околната обстановка слабо започна да изплува от тъмнината и тя разбра, че нищо ѝ няма на зрението, просто се намира на неосветено място. Погледна нагоре да провери има ли звездно небе или лунен рог, в случай че лежи някъде навън, но веднага разбра, че през лятото никога не става толкова тъмно и че щеше веднага да види прозрачната светлина на северната лятна нощ.

Провери с ръка върху какво лежи и напълни шепата си с песъчлива земя, която изтече между пръстите ѝ. Миришеше силно на пръст, сладникава, задушаваща миризма. Изпита усещането, че лежи под земята. Обхвана я клаустрофобия и я връхлетя паника. Не знаеше колко голямо е пространството около нея и си представяше стени, които бавно се приближават и я обгръщат. Подраска по гърлото си, имаше чувството, че въздухът ѝ свършва, но после си наложи няколко спокойни и дълбоки вдишвания, за да потуши паниката.

Беше студено и веднага разбра, че е почти гола, само по долни гащи. Тялото я болеше на няколко места. Потръпна, обви се с ръце и сви колене под брадичката си. Първоначалната паника отстъпи място на страх, толкова силен, че сякаш проникваше в костите ѝ. Как бе попаднала тук? И защо? Кой я бе съблякъл?

Единственото, което успя да ѝ даде мозъкът ѝ, бе, че просто не иска да знае отговорите на тези въпроси. Нещо лошо се бе случило с нея, а тя не знаеше какво, и това многократно усили нападналия я страх.

На ръката ѝ се появи лъч светлина и тя автоматично вдигна поглед към източника. Видя малък процеп, през който проникваше светлина, скочи на крака и закрещя за помощ. Никаква реакция. Вдигна се на пръсти и опита да достигне източника на светлина, но не успя дори да го доближи. Вместо това усети, че нещо капе върху вдигнатото ѝ нагоре лице. Водните капки се превърнаха в ручейче и в този миг осъзна колко е жадна. Без да мисли, реагира инстинктивно и отвори уста да засмуче влагата на големи глътки. Отначало повечето изтичаше отвън, но след малко се нагоди и жадно заопипива. После сякаш над всичко се спусна мъгла, стаята се завъртя и настъпи мрак.

Линда като никога се събуди рано, но все пак опита да заспи отново. Вечерта, или по-скоро през нощта, окъсняха и от липсата на сън двамата с Юхан усещаха нещо като махмурлук. За първи път от месеци чу дъжд да тропа по покрива. Стаята, която Якоб и Марита бяха подредили за нея, беше точно отдолу и звукът от дъжда върху ламарините бе толкова силен, че сякаш ехтеше между слепоочията ѝ.