Камила Лекберг - Бавачката на ангели

Мартин посочи към Пърси.

– А какво да правим с него?

Патрик се обърна, насочи се право към Пърси и дръпна пистолета от ръката му, преди той да успее да реагира.

– Край с глупостите. После ще довършим разговора – каза той и погледна към Мартин. – Ти ще повикаш подкрепления, докато пътуваме към пристанището. Аз ще се обадя на бреговата охрана. Кой ще дойде с нас да ни покаже скритата врата?

– Аз – каза Юсеф и се изправи.

– И аз ще дойда – каза Ия.

– Юсеф е достатъчен.

Ия поклати глава.

– Ще дойда и не можете да ме разубедите.

– Добре, хайде.

Патрик им махна да го последват. Щом излезе, за малко да се блъсне в Мелберг.

– Йон Холм вътре ли е?

Патрик кимна.

– Да, но трябва да отидем на Вальо. Ерика и Йоста имат проблеми там.

– Така ли? – попита Мелберг слисан. – Но аз тъкмо говорих с Шел и Свен. Йон очевидно е издирван. Момчетата от Гьотеборг още не знаят, че той е тук, така че си мислех...

– Добре, погрижи се – каза Патрик.

– Къде отивате? – попита Шел Рингхголм, който се приближи към тях заедно с рус мъж, който им изглеждаше бегло познат.

– Полицейска работа. Ако търсите Йон Холм, той е вътре. Мелберг е на вашите услуги.

Патрик продължи забързано към колата. Мартин го следваше плътно, но Юсеф и Ия поизостанаха малко и Патрик отвори задната врата нетърпеливо, за да ги пусне да влязат. Беше против всички правила да води цивилни лица на потенциално опасно място, но имаха нужда от помощта им.

Докато пътуваха към Вальо, Патрик кръстосваше напред-назад из лодката, сякаш за да я подкани да се движи по-бързо. Зад него Мартин разговаряше тихо с Юсеф и Ия. Патрик чуваше как ги инструктира да стоят настрана, доколкото е възможно, и да изпълняват полицейските команди. Не можа да не се усмихне. С годините Мартин беше израснал от нервен и неспокоен полицай до стабилен и надежден колега.

Когато наближиха Вальо, Патрик стисна здраво релинга. Поглеждаше телефона си поне веднъж на минута, но нямаше нови съобщения. Обмисляше дали да отговори, че са на път, но не смееше, тъй като това можеше да разкрие, че Ерика разполага с телефон.

Забеляза, че Ия го наблюдава. Имаше толкова неща, които искаше да я пита. Защо беше избягала и се връщаше чак сега? Каква роля бе изиграла в смъртта на баща си и на останалото си семейство? Но това трябваше да почака. Като му дойде времето, щеше да стигне до дъното на всичко. В момента можеше да се съсредоточи единствено върху опасността, която грозеше Ерика. Нищо друго нямаше значение. Едва не я бе изгубил в автомобилната катастрофа преди година и половина. Още тогава беше осъзнал колко е зависим от нея и колко голяма роля играе тя в живота и бъдещето му.

Щом слязоха на сушата, Патрик и Мартин като по сигнал извадиха служебните си оръжия. Казаха на Юсеф и Ия да стоят зад тях, след което тръгнаха предпазливо към къщата.

Пърси се взираше в неопределена точка в стената.

– И така – каза той.

– Какво те прихвана, по дяволите? – попита Йон, прокарвайки ръка през русия си перчем. – Да не мислеше да застреляш всички ни?

– Не. Всъщност мислех да застрелям само себе си. Просто исках да се позабавлявам преди това. Да ви сплаша малко.

– Защо искаше да си отнемеш живота? – попита Леон, гледайки топло стария си приятел.

Въпреки високото си положение в обществото, Пърси беше крехък. Още в интерната Леон имаше чувството, че някой ден ще го види как се разпада. Цяло чудо, че това още не се беше случило. Лесно бе да се предвиди, че на Пърси ще му е трудно да се справя със спомените за миналото, но пък може би беше надарен със способността да живее, отричайки истината.

– Севастиан ми отне всичко. И Пютан ме напусна. Ще бъда обект на присмехулство!

Севастиан разпери ръце.

– Боже, кой казва „присмехулство“ в днешно време?

Бяха като деца. Леон ясно го съзнаваше. Развитието на всички се бе забавило. Все още се намираха там, в спомените си. Знаеше, че в сравнение с тях е извадил късмет. Погледна мъжете пред себе си и видя момчетата, които бяха едно време. Колкото и странно да беше, той ги обичаше. Петимата бяха споделили преживяване, което ги промени из основи и формира живота им. Връзката помежду им беше толкова силна, че нямаше как да бъде прекъсната. Леон винаги бе знаел, че ще се завърне, че този ден ще дойде, но не вярваше, че Ия ще застане до него. Храбростта ѝ го изненада. Може би подсъзнателно бе предпочел да я подценява, за да не се чувства виновен, че тя жертва най-много от всички тях.