Камила Лекберг - Бавачката на ангели

Шел се облегна на колата и се загледа в посоката, в която се бе отправила една от полицейските коли. Акцията беше претърпяла неуспех. На задната седалка седеше единствено съпругата на Йон Холм.

– Къде, по дяволите, е Йон?

Вътре в къщата, както и около нея, все още кипеше активност. Всеки милиметър от имота щеше да бъде претърсен, а фотографът на „Експресен“ имаше тежката задача да заснеме всичко. Не можеше да се приближи твърде много до къщата, но предвид обективите, с които разполагаше, това не го притесняваше особено.

– Възможно ли е да е напуснал страната? – попита Свен Никласон.

Използвайки колата на Шел като офис, той вече беше нахвърлял черновата на статията си и я беше изпратил на редакцията.

Шел знаеше, че трябва да прояви същото журналистическо настървение и вече да е на път към редакцията на „Бохусленинген“, където безспорно щяха да го посрещнат като героя на деня. Когато се обади и докладва за днешните събития, главният редактор така се зарадва, че почти спука тъпанчето на Шел. Но той не искаше да се връща, преди да е разбрал къде се намира Йон.

– Не, не мисля, че би заминал без жена си. Лив въобще не изглеждаше подготвена за пристигането на полицията, а ако тя не е знаела, значи и Йон не е знаел. Говори се, че двамата са много сплотен отбор.

– Но в такава малка общност слуховете се разпространяват по-бързо от вятъра, така че дори още да не е избягал, има риск да го направи сега.

Свен Никласон се загледа в къщата и стисна устни.

– Мм – каза Шел разсеяно.

Преговаряше наум всичко, което знае за Йон, и се чудеше къде може да е отишъл. Полицията вече бе проверила рибарската къща, но без резултат.

– Разбра ли нещо повече за акцията в Стокхолм? – попита Шел.

– Изглежда Сепо 39и полицията за разнообразие са успели да си сътрудничат успешно и са свършили чудесна работа. Всички членове на партията, отговорни за атентата, са били задържани без произшествия. Тия типове не са толкова наперени, когато стане напечено.

– Да, май си прав.

Шел се замисли за войнствените заглавия, които щяха да изпълнят вестниците в близките дни. Събитието беше от национална значимост, но дори останалият свят щеше да се учуди, че нещо такова може да се случи в малка Швеция – страната, която много хора смятаха за почти абсурдно добре уредена.

Мобилният му телефон звънна.

– Здрасти, Ролф... Да, ситуацията тук е малко объркана. Не знаят къде е Йон... Какво каза? Стрелба... Окей, веднага отиваме там.

Приключи разговора и кимна на Свен.

– Скачай вътре. Съобщиха за стрелба в дома на Леон Кройц. Отиваме там.

– Леон Кройц?

– Един от съучениците на Йон в интерната. В тази история има нещо гнило и не само аз мисля така.

– Не знам. Йон може да се появи всеки момент.

Шел се подпря на покрива на колата и поглед Свен.

– Не ме питай защо, но смятам, че Йон е там. Решавай. Идваш или не? Танумската полиция вече е на мястото.

Свен влезе в колата. Шел седна зад волана, затвори вратата и потегли. Знаеше си, че е бил прав. Момчетата от Вальо криеха нещо и сега щеше да стане ясно какво. Едно беше сигурно – не смяташе да изпусне новината.

39Националната служба за охрана, част от Шведската държавна служба за сигурност. – Б. пр.

Остров Вальо, 1974

Имаше усещането, че някой постоянно я наблюдава. Не можеше да го опише по-добре. Чувстваше се така още откакто откриха майка ѝ мъртва. Никой не знаеше защо е излязла навън в ноемврийската нощ. Докторът, който дойде и огледа трупа ѝ, констатира, че сърцето ѝ просто е отказало. Каза, че я бил предупредил.

Въпреки това Инез се съмняваше. Със смъртта на Лаура нещо в къщата се промени. Усещаше го, където и да отиде. Рюне стана още по-мълчалив и строг, а Анели и Клаес я предизвикваха все по-открито. Рюне сякаш не забелязваше, което ги правеше още по-дръзки.

Нощем чуваше плач в спалнята на момчетата. Не силен, а едва доловим. Плач, който някой опитваше да потисне, доколкото е възможно.

Страхуваше се. Минаха няколко месеца, докато осъзнае, че това е чувството, което се опитва да назове. Нещо не беше наред. Всички го усещаха и бяха нащрек, но Инез знаеше, че ако сподели тревогата си с Рюне, той само ще изсумти и ще махне с ръка. Но тя виждаше, че и той долавя нещо нередно.

Умората също си казваше думата. Работата покрай училището и грижите за Ева я изтощаваха. Напрягаше я и това, че не може да изкаже притесненията си.