Камила Лекберг - Бавачката на ангели

За миг Ева като че се замисли над думите на Ана. После ѝ обърна гръб и се разрови в купчината боклуци. В действителност Ана не вярваше, че там може да има полезни предмети, но беше добре Ева да се занимава с нещо.

Ана си пое дълбоко дъх и бръкна в един от сандъците. Догади ѝ се, когато ръката ѝ се допря до костите. Сухи, крехки косми погъделичкаха кожата ѝ и тя не можа да сдържи писъка си.

– Какво има? – попита Ева и се обърна към нея.

– Нищо.

Ана се стегна и продължи бавно да спуска ръката си надолу. Пръстите ѝ докоснаха дървеното дъно и тя се наведе напред, опитвайки се да види дали там има нещо. Изведнъж напипа нещо твърдо и го стисна между палеца и показалеца си. Предметът беше прекалено малък, за да бъде от полза, но тя все пак го вдигна, за да провери какво представлява. Зъб. Хвърли го обратно, погнусена, и избърса ръка в одеялото.

– Намираш ли нещо? – попита Ева.

– Още не.

С усилие на волята Ана претърси втория сандък. Щом приключи, падна на колене. Вътре нямаше нищо. Никога нямаше да се измъкнат. Щяха да умрат тук.

Застави тялото си да се изправи. Оставаше още един сандък, така че не биваше да се предава, макар да ѝ призляваше при мисълта да направи нов опит. Тръгна решително към последния сандък. Ева се беше отказала и плачеше, свита до стената. Ана хвърли бърз поглед към нея, преди да бръкне в сандъка. Преглътна и продължи да се протяга към дъното. Щом усети дървената повърхност под пръстите си, започна да опипва наоколо. Там имаше нещо. Напомняше на купчина листове, само че горната им страна беше малко по-гладка. Ана извади ръката си и вдигна купчината към лампата.

– Ева – каза тя.

Не получи отговор, затова отиде и седна на пода до нея. Подаде ѝ листовете – бяха снимки.

– Виж.

Изпитваше толкова силно желание да разгледа находката, че чак я засърбяха ръцете, но предполагаше, че това е част от историята на Ева. Тя имаше право да ги види първа. С разтреперани пръсти Ева пое полароидните снимки и ги погледна.

– Какво означава това? – попита тя, клатейки бавно глава.

Двете се взираха в снимките, макар да им се искаше да извърнат поглед. Осъзнаваха, че пред тях е обяснението на случилото се през онази Велика събота.

Мортен изглеждаше все по-зле. Клепачите му натежаваха, главата му клюмаше апатично и Ерика видя, че той е на път да заспи. Но дори не смееше да погледне към Йоста. Мортен продължаваше да стиска здраво револвера и би било твърде опасно да правят резки движения.

Накрая очите му се затвориха напълно. Ерика бавно завъртя глава към Йоста и долепи пръст до устните си. Той кимна. Ерика погледна въпросително към вратата зад Мортен, но Йоста поклати глава. Не, тя също не мислеше, че би се получило. Ако Мортен се събудеше, докато се промъкваха навън, съществуваше голям риск да почне да стреля по тях.

Ерика се замисли. Трябваше да извикат помощ. Отново погледна към Йоста, сви ръка като телефонна слушалка и я доближи до ухото си. Йоста веднага я разбра и започна да рови в джобовете си, но скоро я погледна отчаяно. Не носеше мобилния си телефон. Ерика се огледа. Чантата на Ана се намираше малко встрани и тя започна бавно да се приплъзва към нея. Мортен се стресна на сън и тя спря насред движението, но той продължи да спи, отпуснал тежко глава на гърдите си. След малко Ерика успя да докосне чантата с върховете на пръстите си. Плъзна се още няколко сантиметра и този път хвана дръжката. Затаи дъх, вдигна чантата и я дръпна до себе си, без да издаде и звук. Започна внимателно да претърсва съдържанието ѝ. Усещаше как Йоста я наблюдава. В следващия миг той потисна внезапен пристъп на кашлица и Ерика се обърна към него, свъсила вежди. Мортен не биваше да се събужда.

Най-накрая ръката ѝ напипа телефона на Ана. Ерика се увери, че е в безшумен режим, но изведнъж осъзна, че не знае четирицифрения код. Оставаше ѝ единствено да налучка. Пробва с рождената дата на Ана. На дисплея светна съобщението „Грешен код“ и тя изруга наум. Ана може би дори не беше променила фабричния код, с който бе дошъл телефонът. Замисли се за миг и пробва с рождения ден на Адриан. „Грешен код“. Осени я мисъл. Имаше и друга важна дата в живота на Ана: съдбоносният ден, когато Лукас умря. Ерика въведе четирите цифри и в следващия момент зелена светлина я приветства в прекрасния свят на мобилните телефони.

Тя погледна Йоста, който въздъхна облекчено. Сега трябваше да действа бързо. Мортен можеше да се събуди всеки момент. За щастие, двете с Ана имаха еднакви телефони и Ерика веднага се ориентира в менюто. Започна да пише съобщение – сбито, но все пак достатъчно информативно, че Патрик да осъзнае сериозността на положението. Мортен се размърда неспокойно. Ерика тъкмо щеше да прати съобщението, но се спря и бързо добави още няколко получателя. Дори Патрик да не го видеше веднага, някой друг все щеше да реагира. Натисна „Изпрати“ и върна чантата на предишното ѝ място. Скри телефона под дясното си бедро, така че хем да ѝ е под ръка, хем да не се вижда, в случай че Мортен се събуди. Сега оставаше да чакат.