Джак Брул - Мисия „Вулкан“

— Госпожице Цу, не ви поканих, а просто отстъпих пред вашето упорство. Сто и четиринайсет телефонни обаждания и седемдесет и осем писма са достатъчни, за да накарат всеки мъж да се предаде.

Джил реши, че това е комплимент, но се почувства неловко от равнодушния му тон. Такахиро Ониши я караше да изпитва неудобство. Приличаше на труп, който отказва да престане да се движи.

Тя се усмихна професионално.

— Радвам се. Ако това бе продължило още малко, телевизията, в която работя, щеше да поиска да платя пощенските марки.

Към тях се приближи прислужник, който наля кафе в чашата й и сложи една лъжичка захар. Джил го погледна учудено и се запита откъде знае, че тя пие кафето си така.

— Знам много повече, госпожице Цу, инак никога нямаше да ви пусна в дома си — каза Ониши, разгадавайки изражението и вероятно мислите й.

— Затова ли не ми поискаха документи за самоличност, нито ме претърсиха? — Джил искаше въпросът да прозвучи дружелюбно, но в думите й се долови нотка на отбранителност.

— Наредих да ви следят от дома ви на Блосъм Трий Корт 1123 в Муани Кондоминиум Дивелъпмънт. Всъщност поръчах да ви следят всеки ден, откакто реших да ви дам интервю — невъзмутимо каза Ониши.

— Научихте ли нещо интересно? — иронично попита Джил, която започна да се ядосва.

— Да. Красива и преуспяваща жена като вас трябва да излиза по-често.

Гневът на Джил се изпари.

— И майка ми казва така.

Много по-късно тя осъзна, че той неслучайно е употребил точните думи на майка й.

— Съжалявам, ако действията ми ви карат да се чувствате неудобно, но човек в моето положение трябва да бъде предпазлив.

— Разбирам. Не ми харесва особено, но разбирам.

Прислужникът се появи отново и постави купа плодове пред Джил, но пак не поднесе нищо на Ониши.

— Както помощникът ми Кенджи ви каза по телефона, не допускам камери и фотоапарати в имението си, нито този разговор да бъде записан.

— Уверявам ви, че няма да го запиша — каза Джил и внимателно остави чашата в чинийката, защото се страхуваше да не разлее кафе върху безупречно чистата ленена покривка или да не счупи финия порцелан. Тя не съзнаваше, че е минала през рентген два пъти, откакто бе влязла в дома на Ониши, веднъж на външната порта и после отново в асансьора. Словесните й уверения бяха излишни.

— Трябва да кажа, че къщата ви е изумителна — отбеляза Джил, за да наруши мълчанието.

— Ако искате вярвайте, но сградата е проектирана през 1867 година от неизвестен архитект от Токио, много преди тази технология да започне да се прилага в строителството. Той отнел живота си само няколко месеца, след като завършил проекта, съзнавайки, че гениалността му няма да бъде оценена приживе. Предполагам, че според него самоубийството би дарило работата му с безсмъртието, което никога нямало да постигне чрез архитектурата.

— Не знаех, че се интересувате от история.

— Всичко, което знаем, е история, госпожице Цу. Фактът, че това не се преподава в училище, не намалява значението на информацията.

— Не ви разбирам.

— Позволете ми да обясня. И най-новата информация, макар да е текуща, вече е история. Поглеждам на екрана лентата с бизнес новините и информацията, която виждам, вече е история. Може да е на възраст само една секунда, но събитията вече са се случили и нищо не може да ги промени. Ако реша да купувам, разчитайки на тази информация, изборът ми ще се основава на история. Всички знания са такива и всички решения се взимат по този начин.

— Ами ако реша да направя нещо по прищявка?

— Например?

— Знам ли. Да речем, да напусна работа.

— В такъв случай изборът ви пак ще се основава на стара информация. Знаете, че се представяте добре и можете да си намерите друга работа, уверена сте, че сте спестили достатъчно пари, за да си осигурите самостоятелност, докато отново започнете да работите. Всички тези фактори правят решението ви съвсем не по прищявка, а доста пресметнато.

— Не съм мислила за това по този начин — заинтригувана каза Джил.

— Затова не струвате осем милиарда долара като мен — отбеляза Ониши, без да се хвали, просто регистрирайки истината.

— Попитах помощника ви дали има забранени теми за интервюто и той ме увери, че ще отговорите искрено на всички въпроси, които ви задам.

— Вярно е.

Прислужникът взе чинията с плодовете и донесе сребърен поднос със сурова риба и тънко нарязано говеждо месо. Той сложи няколко парчета в чинията на Джил, добави ориз и сервира различни видове морски водорасли.