Джак Брул - Мисия „Вулкан“

Ониши бе изградил империята си върху етническа пирамида, на чийто връх стоеше самият той. Беше роден в Япония и ключовите му управители бяха етнически японци, независимо в коя страна бяха родени. На по-долното ниво всички трябваше да бъдат три четвърти японци и така нататък, докато най-нисшите работници изобщо нямаха японска кръв. Ониши бе наел две адвокатски кантори, които да се борят със стотиците съдебни искове за расова дискриминация, заведени срещу компаниите му. Досега те не бяха изгубили нито едно дело.

Обсебеността му от японския произход обхващаше и личния му живот. Ониши не беше женен, но многобройните любовници през седемдесетте години на неговия живот бяха само японки. Ако откриеше и най-малката следа от друга кръв, той незабавно слагаше край на връзката. Всички прислужници в къщите му бяха японци и дори редките му интервюта пред пресата трябваше да бъдат направени от репортери, които поне наполовина бяха японци.

„И така се стигна до мен“ — помисли Джил Цу, дъщеря на китайски банкер от Хонконг и японка преводачка.

Тя превключи на скорост и се приближи до портите от ковано желязо на главната резиденция на Ониши в Щатите. Къщата се намираше на двайсет мили северозападно от Хонолулу и бе изолирана от стотици акри ниви, засети със захарна тръстика и ананасови плантации.

Към хондата се запъти слаб пазач. Джил смъкна стъклото. Първото, което забеляза, беше автоматичният му пистолет и качеството и кройката на униформата му. Той очевидно не беше обикновено наемно ченге.

— Да? — учтиво попита мъжът.

— Аз съм Джил Цу от Кей Ейч Ен Ей. Дошла съм да взема интервю от господин Ониши.

— Разбира се — отговори пазачът и натисна копче на една от колоните на портите, които безшумно се отвориха.

Джил настъпи газта, изненадана, че не са й поискали документи за самоличност.

Пътеката от натрошен варовик, водеща към къщата, представляваше безупречно бяла диря през огромната зелена ливада и лъкатушеше между горички от дървета и храсти, посадени така, че къщата да бъде скрита и да се види чак след последния завой. Джил остана изумена, когато съзря постройката.

Очакваше традиционна японска архитектура, но пред очите й имаше нещо, каквото не бе виждала досега. Такахиро Ониши живееше в стъклена къща, направена по модела на входа на Лувъра, но много по-голяма. Стоманени подпори крепяха стъкла с различна големина в структура, която можеше да бъде описана само като уникална. Сфери, конуси и правоъгълници се сливаха в красива сграда на няколко нива. Джил виждаше всичко в къщата, както и моравата отвъд.

Още непреодоляла първоначалния шок, тя спря пред портата и слезе от колата. Токчетата й тракаха, докато вървеше към стъклените врати. Точно когато стигна до тях, прислужникът ги отвори.

— Госпожице Цу, господин Ониши ви очаква за закуска в градината. Бихте ли ме последвали?

Икономът, разбира се, беше японец и бе облечен в официална черна ливрея, напомняща за началото на двайсетото столетие.

— Благодаря — отговори Джил и преметна през рамо чантата си.

Вътрешните пространства в къщата бяха преградени със стени в различни геометрични форми. Преградите не бяха ограничени от обичайните параметри на строителството. Някои се извисяваха на три или повече метра, а други се стелеха като вълни по пода. Фоайето беше огромно. На тавана имаше изящна решетка от стомана и стъкло, чиято сянка върху белия мраморен под наподобяваше паяжина. Стълбищата, площадките и балконите сякаш предизвикваха гравитацията. Джил предположи, че картините на стените са безценни.

Икономът я преведе през няколко стаи — някои в японски, а други в европейски стил. Вратите на асансьора се отвориха и той направи знак на Джил, че трябва да продължи сама.

— Когато слезете, завийте надясно.

Тя приглади кремавата си пола, докато асансьорът от неръждаема стомана се качваше нагоре. Кабинката спря и Джил се озова в прохладен коридор, намиращ се на дванайсет метра над земята. Тя тръгна надясно и видя маса, наредена за двама души. Сребърните прибори блестяха на светлината.

— Много ми е приятно, че ще закуся с вас, госпожице Цу — каза Такахиро Ониши и стана.

— Радвам се, че ме поканихте.

Джил протегна ръка, но Ониши не й обърна внимание. Ядосана на себе си, тя си спомни с кого има работа и се поклони. Той кимна едва-едва.

— Ще седнете ли?

Ониши не приличаше на индустриалец. Изглеждаше немощен и крехък. Гласът му бе отслабнал с течение на годините. Побелелите му коси бяха оредели и тук-там се виждаше червеникавият му скалп. Лицето му бе мъртвешки бледо, изпито и с болнав вид, а ръцете — осеяни със старчески петна и кокалести като на граблива птица.