Джак Брул - Мисия „Вулкан“

— Добре дошъл, Мърсър. Мислех, че ще се върнеш утре — с дрезгав глас поздрави Хари.

— Очевидно. Хубав ли беше купонът?

Хари прокара пръсти през побелялата си, късо подстригана коса.

— Не си спомням.

Мърсър отново се засмя и въпреки главоболието, Хари също се усмихна.

Мърсър извади две бири от хладилника, отговори ги, пресуши първата на четири големи глътки и започна да пие втората.

— Как беше пътуването? — попита Хари и запали цигара.

— Хубаво, но изтощително. Изнесох седем лекции за шест дни в цяла Южна Африка и се запознах с някои от най-добрите инженери в една от големите минно-геоложки фирми.

Филип Мърсър беше минен инженер и консултант. Според запознатите с тази индустрия, най-добрият в света. Почти всяка корпорация в бизнеса търсеше идеите и съветите му. Хонорарите му бяха астрономически, но компаниите никога не се стряскаха от сметките, защото капиталовложенията им винаги се изплащаха.

През годините десетки фирми се бяха опитали да го наемат на постоянна работа, но Мърсър учтиво отказваше. Харесваше му свободата да казва „не“, когато поиска. Способностите и независимостта му даваха възможност да живее по собствените си ексцентрични стандарти и да праща по дяволите всеки, ако се наложеше.

Разбира се, свободата му беше трудно спечелена. Мърсър започна да работи за Института по геология на Съединените щати веднага след като защити докторската си дисертация. В продължение на две години той инспектираше мини, които сътрудничеха на Института като сеизмични центрове, но усети, че интелектът му се притъпява от досадната тежест на държавната бюрокрация. Мърсър се уплаши, че мозъкът му ще атрофира, и напусна.

Беше осъзнал, че независимият му характер никога няма да му позволи да работи по-продължително за някоя организация и реши да се залови със самостоятелен бизнес. Мърсър се виждаше като наемник, който помага в трудни положения, но мнозина в индустрията го смятаха за нежелан натрапник. След седем месеца и безброй телефонни разговори с бившите си преподаватели той получи първата си задача като консултант — да потвърди анализите за голяма златна жила в Аляска по поръчка на швейцарски инвеститорски консорциум. Трите месеца труд му донесоха два пъти повече, отколкото беше годишната му заплата, докато бе на държавна работа, и той продължи със свободната практика. Следващата му мисия беше в уранова мина в Намибия. За няколко години Мърсър си създаде славата, на която в момента се радваше, и изискваше заплащане, с каквото бе свикнал.

По ирония на съдбата неотдавна той се бе съгласил да се върне на временна длъжност в Института по геология като консултант за връзка с големите американски минно-геоложки компании. Целта бе да се осигури гладко прилагане на новия закон за околната среда, внесен от президента, и да се подготви възприемането на принципите му от някои чуждестранни компании. Кариерата му правеше пълен кръг, но този път само за два месеца.

— Изглеждаш адски зле — отбеляза Хари.

Мърсър погледна измачкания си костюм от „Хюго Бос“ и лепкавата от потта риза. От два дни не се беше бръснал.

— И ти пътувай със самолет двайсет часа, пък тогава се виж как ще изглеждаш.

Хари провеси крака си от дивана, взе от пода протезата си и с три сръчни движения си я сложи.

— Така е много по-добре — каза той, спусна крачола на панталона си, стана и тръгна към бара, без дори леко да накуцва.

Мърсър му наля уиски.

— Виждал съм те да си слагаш протезата стотици пъти, но въпреки това ме побиват тръпки.

— Нямаш уважение към „физически неравностойните“. Мисля, че това е новият термин.

— Ти си похотлив старец и вероятно някой ревнив съпруг те е прострелял в крака, когато си изскочил от будоара на жена му.

Двамата се бяха запознали вечерта, когато Мърсър се премести в махалата. Хари постоянно киснеше в кварталния бар „При Дребосъка“. Мърсър установи, че заведението предлага превъзходна отмора след ангарията около разопаковането на вещите, събирани в продължение на десет години от цял свят. В онази нощ те станаха първи приятели. През следващите пет години, колкото и пиян да беше, Хари така и не разкри на Мърсър как е загубил крака си. Мърсър го уважаваше твърде много, за да любопитства.

— Завиждаш, защото не те бива в леглото.

— Не свалям жените уроди от цирка, Хари.

Хари призна поражението си и поиска още едно питие.

Ако през следващия час някой ги слушаше, щеше да помисли, че разговорът се води между люти врагове. Язвителните забележки и хапливите шеги понякога бяха злобни, но двамата изпитваха удоволствие от словесните престрелки, които често бяха основният източник на забавление в „При Дребосъка“.