Джак Брул - Мисия „Вулкан“

Отговорът беше внезапна стрелба от десетина съветски автомата. Стрелците изпразниха всичките петдесет куршума на дисковите пълнители в спасителните лодки. Отекнаха оглушителни викове и писъци, изстрели и рикошети. Дъските на дъното на лодките потънаха в кръв. Сладникавият й мирис се смеси с облака барутен дим.

Окървавен и зашеметен, Ралф Линк вдигна глава към кораба. Беше изумен, че още е жив. В съзнанието му се преплитаха гняв, страх и болка, но мракът, който падна пред очите му, прогони всички чувства и усещания.

Стрелците свалиха оръжията. Спасителните лодки представляваха потресаваща гледка — кръв и осакатени тела. Водата нахлуваше през дупките и се оцветяваше в розово. След няколко минути двете лодки се преобърнаха, изсипвайки труповете в океана. Акулите нетърпеливо ги наобиколиха.

Единственият невъоръжен мъж на палубата наблюдаваше кръвопролитието с безизразен поглед. Макар че още не бе навършил трийсет години, той имаше вид на властен човек. След като спасителните лодки се преобърнаха, мъжът кимна на командира на стрелците и влезе във вътрешността.

Няколко минути по-късно той подаде глава в трюма. Лампите на електронните уреди и на сонара придаваха на кожата му неестествена бледност.

— Дълбочина на корабната цел? — изръмжа той на един от техниците, наведен над сонара.

Целта беше „Феникс“, който се спускаше към дълбините.

— Шест хиляди фута и потъва с хиляда фута на всеки седем минути — отвърна дежурният на сонара, без да вдига глава.

Мъжът погледна часовника си и записа няколко цифри в тефтерче.

— След две минути по моя заповед.

В трюма беше шумно. Бръмченето на дизеловите генератори проникваше през стоманените врати и звукът на климатичната инсталация, необходима за охлаждането на компютрите, приличаха на самолетно витло. Но седмината мъже в помещението можеха да се закълнат, че през тези две минути настъпи пълна тишина. Съсредоточени в работата си, те не отклоняваха вниманието си и за секунда.

— Сега — спокойно каза младият мъж.

Друг член на екипажа натисна няколко лоста, но нищо не се случи.

— Четири… Три… Две… Едно — тихо отброи цивилният.

Ударната вълна започна на две хиляди метра дълбочина и трябваше да измине още десет мили, за да стигне до кораба, но удари само пет секунди след детонацията. Милиарди галони вода се изпариха в огнено кълбо с температура сто хиляди градуса. Главната вълна се издигна към повърхността със сто и петдесет мили в час и изхвърли купол от вода в радиус от половин миля. Водната камбана се задържа във въздуха десетина секунди, докато гравитацията се бореше с инерцията, после се стовари с трясък, запълвайки дълбоката шест хиляди фута дупка в океана.

Товарният кораб се разклати, сякаш бе връхлетян от ураган. Младият мъж, архитект на експлозията, се уплаши за миг, че е скъсил безопасното разстояние и е оставил кораба твърде близо до епицентъра. Преди на лицето му да се изпише тревога, морето започна да се успокоява. Огромните вълни се слегнаха и ураганният вятър утихна.

Младият мъж стигна до палубата за няколко минути, защото корабът още се клатеше застрашително. На хоризонта се появи облак пара, който заблестя на слабата лунна светлина.

— Положих основите на проекта „Вулкан“.

Единственото, което искрено радваше президента на новата му длъжност, беше креслото в Овалния кабинет. То имаше висока облегалка и удобна седалка и бе тапицирано с изключително мека кожа. Президентът често сядаше в него, след като сътрудниците му си тръгнеха, и си припомняше безгрижната младост. Бе получил най-влиятелния пост в света и бе осъществил амбицията на живота си, но понякога мислеше, че е платил твърде висока цена. Ученическата му любов, за която се бе оженил, се бе превърнала в безчувствен робот заради напрежението покрай кариерата на съпруга. Приятелите му бяха станали подмазвачи и непрекъснато искаха услуги, а някога безупречното му здраве се бе влошило дотолкова, че се чувстваше десет години по-стар, макар да беше на шейсет и две.

Вечер той често мислеше за времето, прекарано в Синсинати. Липсваха му пиршествата с бира, приятелите, номерата, които правеше, докато играеше билярд, за да привлече вниманието на закръглените, прекомерно гримирани момичета, и волността да говори каквото му хрумне, когато някой го ядоса.

Сега идеалното въплъщение на причината да копнее за свободата и младостта седеше срещу него в цялото си африканско величие — роба, тюрбан и сандали. Това беше посланикът на една от новите държави в Централна Африка, висок мъж с ироничен поглед и безучастно отношение към почти всичко, което обсъждаха.