Джак Брул - Мисия „Вулкан“

— Но сте дошли да живеете тук едва преди три месеца.

— Имам чувството, че тук се нуждаят най-много от мен. Вероятно знаете, че японците са най-голямата етническа група в Хавай, и ако ме извините за арогантността, мисля, че те се нуждаят от помощта ми.

— Вашата помощ?

— Бих искал да видя японците да преуспяват, където и да работят. Медиите се съсредоточават върху дисбаланса в търговията и пренебрегват количеството интелектуална сила, която Япония изнася всяка година. Ние изпращаме на работа в чужбина само най-умните си хора и година след година укрепваме позициите си отвъд океана. Нека Съединените щати изпращат неопитни младежи, току-що завършили университета, да строят колиби в Африка. Нашите утвърдени специалисти заминават да създават корпорации. Единственото ми желание е да свърша работата си и да осигуря успеха на тази програма.

— Възнамерявате ли помощта ви да обхване и местното население на Хавай?

— Те са страдали под игото на правителството на белите хора много по-дълго от нас, затова, разбира се, искам да получат повече власт тук, на островите. В края на краищата, по отношение на племенния си произход, те са по-близо до японците, отколкото до сегашните си, наложени бели господари.

— Сигурно преувеличавате, употребявайки термин като наложени, за да квалифицирате правителството — малко нервно каза Джил.

— Напротив. Как другояче бихте определили правителство, чиито членове не говорят езика ви, не разбират културата и религията ви и не са направили нищо, за да преодолеят социално-икономическите различия? Ако населението на Хавай е доволно от сегашната система на управление, защо мислите, че остров Нихау, със строгите си закони за езика и културата, привлича толкова много туземци към традиционния им начин на живот? Но аз помагам предимно на хората от японски произход, госпожице Цу.

— Помощта ви включва ли кмета Такамора? Някои смятат действията му за предателство.

— Не крия подкрепата си за кмета Такамора. Имам доверие в програмите му за постигане на просперитет на Хавай. Време е истинските собственици на тази държава да излязат напред и да поискат онова, което по право им принадлежи, без да плащат неоправдани данъци на Съединените щати.

Ониши имаше предвид подкрепяния от Такамора законопроект, който се обсъждаше в момента и трябваше да се одобри с референдум. Той предвиждаше чужденците собственици на недвижими имоти в Хонолулу да бъдат освободени от данъци, ако се съгласят да вложат парите си в социални програми в полза на гражданите от японски произход. Ако бъдеше приет, законът щеше да осигури десетки милиони долари за японците, живеещи на острова. Някои политически анализатори го наричаха купуване на гласове, а други го тълкуваха като изкупуване на държавата.

Кампанията за законопроект 324 се намираше в критичен етап. До гласуването оставаше само седмица. Както с всеки противоречив закон, емоциите бяха бурни и вече бяха преминали в насилие. През последните няколко седмици нападенията срещу туристи и бели граждани се множаха. Нощем по улиците на града обикаляха банди от японски младежи, всявайки ужас само с присъствието си.

— Какво ще кажете за нарастването на насилието?

— Госпожице Цу, разбира се, че не намирам извинение за хората, които прибягват до насилие, за да постигнат целите си, но разбирам всеотдайността им. Хавай има особени потребности и проблеми, които разбираме единствено ние, и е изключително важно да придобием контрол върху живота си.

— Някои съзират в това опит за отцепване — отбеляза Джил, имайки предвид речта на президента предишната вечер.

— Да — усмихна се Ониши, но черните му очи останаха безизразни. — Интервюто приключи, госпожице Цу. Трябва да си тръгвате.

Джил се стресна от безцеремонното отпращане, но знаеше, че не трябва да възразява. Тя прибра писалката и тефтерчето в чантата си и стана.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин Ониши — каза Джил.

— Питам се — разсеяно добави старецът, — коя половина ви кара да се чувствате неудобно — китайската или японската, която позволява на китайската да й влияе?

По-късно, когато си припомняше разговора, Джил се изненада колко бързо отговорът се бе изплъзнал от устата й.

— Китайската. Тази половина ми е дала търпението да понасям всички откачалки, които срещам, докато изпълнявам служебните си задължения.

Единственият спомен от излизането й от къщата беше ехото на токчетата й в мраморното фоайе, докато вървеше към външната врата.