Джак Брул - Мисия „Вулкан“

— Господи, Джил, не можеш да излъчиш това — заеквайки промълви той, когато най-после беше в състояние да говори.

— Разбира се, че не мога. Това е истината, а в момента не ни е разрешено да съобщаваме истината — огорчено каза тя.

Вътрешният телефон иззвъня. Джил грабна слушалката.

— Знам, знам. До излъчването в ефир остават четирийсет и пет минути.

В монтажното студио можеше да я безпокои само продуцентът.

— Имаш пет.

— Какви ги говориш, по дяволите, Ханк? Ще бъдем в ефир едва след час.

— Знаеш правилата, Джил. Всеки репортаж, свързан с насилие, трябва да бъде прегледан от Хироши.

Хироши Киато беше директорът на новините на телевизионния канал.

— Това са глупости и ти го знаеш. По дяволите крайния срок от пет минути. Не съм второкласна гражданка.

— Не исках да кажа нищо лошо за теб, нито да покажа неуважение. Само… — Гласът му постепенно заглъхна.

Продуцентът отстъпи толкова бързо, че Джил се изненада. Расовите проблеми бяха разделили и служителите на Кей Ейч Ен Ей. Джил беше наполовина японка, а Ханк — бял американец от Ню Джърси, и се бе уплашил, че я е обидил.

— Чакай, Ханк. Исках само да кажа, че не съм начинаещ репортер, изпълняващ първата си задача. Знам какви са ограниченията. Не е необходимо Хироши и полицията за контрол върху мислите да ми казват какво да говоря в ефир.

— Извинявай, Джил — уморено отговори Ханк. — Нервен съм, откакто Хироши се съгласи да помогне на кмета Такамора да намали напрежението в града, като излъчва по-умерени репортажи за положението. Засега ти си единственият репортер, който не ме е наричал ученик на Йозеф Гьобелс.

— Не си ли разговарял с Хироши по този въпрос?

— Разговарях. Той ми каза да му предам всеки кадър за насилие или да връча оставката си.

— Добре. Виж какво, репортажът ми още не е готов. Всъщност готов е, но няма да позволя на онова копеле да го ореже. Довечера ще занеса материала вкъщи и малко ще го смекча. Ако някой ще цензурира предаванията ми, това ще бъда аз. Обещавам, че няма да съм човекът, който ще ти струва работата.

— Не можеш да го направиш, Джил. Репортажът ти не е твоя частна собственост, а принадлежи на телевизионната станция.

— Опитай се да ми попречиш, Ханк.

Джил остави слушалката на вилката, извади видеокасетата от монтажната машина, пусна я в чантата си и стана.

— Какво смяташ да правиш? — попита Кен.

— Още не знам — отговори тя и излезе от тъмната стая.

В лунната нощ се разнасяше тихо, ритмично цвърчене на цикади. Въздухът беше топъл, но влажен от преминалата гръмотевична буря. Джил седеше на верандата на едноетажната си къща. Беше вдигнала босите си крака на масата и държеше чаша червено вино между дългите си пръсти.

Бе се прибрала вкъщи преди два часа, но дългото къпане и половината бутилка вино не бяха успели да успокоят изопнатите й нерви. Джил работеше върху предаването за Ониши от три месеца, а материалът й несъмнено щеше да бъде орязан. Ако се бе съмнявала, че има връзка между Ониши и Такамора, сега вече разполагаше с доказателство. Нещата се простираха много по-нагоре и стигаха до директора на новините на Кей Ейч Ен Ей. Нямаше ли друг освен нея, неподвластен на расовото деление?

Запита се дали всичко това си заслужава усилията. Толкова бе пожертвала в стремежа си да направи кариера, а сега постиженията й щяха да бъдат орязани и осакатени, защото се доближаваха до истината.

— Мръсен кучи син.

Макар да не искаше, тя бе на път да се разплаче.

Всичко в живота й се въртеше около журналистиката. Джил се бе отказала от много неща, за да постигне най-доброто в професията. Любовните й връзки не продължаваха и месец, трудеше се по осемдесет часа седмично. През последния си отпуск работи като временна секретарка в пречиствателна станция, търсейки улики за замърсяването на подземни реки.

Редките разговори с майка й неизменно се насочваха към факта, че Джил още няма съпруг и деца. Всеки път, когато се похвалеше с някой сензационен репортаж, майка й питаше какво става с внучетата й. Джил винаги ядосано слагаше край на разговора и защитаваше кариерата си, но после изпитваше чувство за вина, защото знаеше, че донякъде майка й има право.

Джил искаше да има съпруг и деца, но освен това искаше да бъде и журналист. Между двете неща сигурно имаше баланс, който тя, изглежда, не можеше да намери. Доколко трябваше да се откаже от кариерата си в името на семейството? И доколко можеше да пренебрегне семейството заради кариерата си?