Джак Брул - Мисия „Вулкан“

— Възникнаха някои непредвидени усложнения, които може да ме принудят да се откажа от референдума. На кого му пука, ако народът бъде лишен от правото си да гласува? При всички случаи ще дадем на хората, каквото желаят. Искам да знам дали Националната гвардия ще остане лоялна.

— Може да разчитате на тях, сър, поне на онези части, които аз лично сформирах, откакто съм поел поста. Както знаете, подразделенията тук, в Хонолулу, са съставени от американци от японски произход, млади мъже и жени, които изпитват същите чувства като нас. Въпрос на време е губернаторът да ги призове, несъзнателно изкарвайки още наши хора на улиците. Гарантирам, че няма да пречат на вашите банди.

— А ако президентът извика федералната войска?

Такамора не се поколеба за миг.

— Гвардейците с готовност ще ги поемат. Не забравяйте, че военното присъствие на острова е най-големият източник на антагонизъм. В момента положението тук е същото, каквото беше в Окинава след изнасилването на онова момиченце през 1996 година.

— Добре. И, Дейвид, никога повече не ме разпитвай. — Тонът на Ониши беше мек, но категоричен.

Такамора затвори рязко, ядосан, че Ониши е охладил въодушевлението му отпреди няколко минути. Опита се да изглежда спокоен, докато подаваше телефона на помощника си, но не успя.

Приглушеният звън на будилника мигновено събуди Мърсър. Той измъкна ръка от завивките, спря старинния часовник и провеси крака от леглото. Сивите му очи вече бяха разсънени и ясни. Те реагираха на светлината много по-бързо от очите на останалите хора. Мърсър ги присвиваше съвсем леко на ярка светлина и се приспособяваше към мрака с бързината на котка. Тази способност му беше полезна в подземния свят на мините.

Мърсър се избръсна, изкъпа се и слезе по извитото стълбище към стаята за отдих, минавайки покрай библиотеката. Вградените тъмни дъбови лавици бяха отрупани с обикновени бежови кашони, съдържащи огромната му колекция от справочници. За хиляден път се зарече, че ще разопакова книгите и ще ги подреди по лавиците. Освен това щеше да окачи десетките картини, събрани през годините, които още стояха опаковани в едната от двете спални за гости.

Наля си чаша кафе, отиде до външната врата и взе сутрешния „Вашингтон Пост“. Репортажът в левия ъгъл привлече вниманието му.

Хавай. Доктор Тиш Талбът, специалист от злочестия научноизследователски плавателен съд „Океански търсач“ на НАОМ, беше спасена от финландски товарен кораб в 12:30 местно време. Засега тя е единственият оцелял от кораба, който потъна преди три дни. „Океански търсач“ разследваше загадъчната смърт на дванайсет сиви кита, намерени миналия месец край северното крайбрежие на Хавай. Доктор Талбът страда от обезводняване и изтощение, но състоянието й е стабилно. Тази сутрин тя бе откарана за наблюдение в болницата на университета „Джордж Вашингтон“. Спасителният кораб „Септемврийски лавър“ помага на Бреговата охрана и флота в издирването на оцелели след загадъчното потъване.

Статията продължаваше, но Мърсър бе изненадан и нямаше желание да я прочете докрай. Чувството за загуба, което изпитваше предишната вечер, се изпари, изместено от радост и облекчение.

— Хари, събуди се. — Мърсър трябваше да сподели новината.

Хари се разбуди бавно, като се прозяваше, пъшкаше и се протягаше.

— Колко е часът?

— Шест и петнайсет — отговори Мърсър.

— Господи, в устата си имам такъв вкус, сякаш съм дъвкал пуловер от ангорска вълна.

Мърсър му наля чаша кафе. Хари стана, приближи се до бара, запали цигара и се прегърби на едно от високите столчета.

— Спомняш ли си Джак Талбът, за когото ти разказах, човекът, който спаси живота ми в Аляска? — Мърсър не изчака Хари да отговори и продължи. — Снощи разбрах, че дъщеря му е била на онзи кораб, който потъна в Тихия океан.

— Господи, Мърсър, много съжалявам — сериозно каза Хари. — Смятах да те питам дали си чул.

Мърсър му показа вестника и Хари прочете репортажа.

— Да ме вземат дяволите. Да кажеш нещо за късмета?

— Няма шега.

— Дали приятелят ти вече знае?

— Вероятно не е чул за инцидента, защото работи на нефтена сонда по крайбрежието на Индонезия.

Хари се вторачи за миг в Мърсър и после стана.

— Отивам си вкъщи.

Мърсър се учуди на внезапното тръгване на приятеля си, но след това продължи да чете вестника.

В 8:30 той влезе в кабинета си в Института по геология. Секретарката Дженифър Удридж опита да му се усмихне, но устата й беше пълна със сладкиш. Мърсър винаги се изумяваше от апетита й. Бюрото и вечно бе отрупано с храна и безалкохолни напитки. Въпреки това тя нямаше и петдесет килограма и фигурата й го караше да мечтае поне половината от слуховете, разнасящи се из офиса, да са верни.