Джак Брул - Мисия „Вулкан“

А сега с кариерата й може би беше свършено. Имаше избор да откаже да предаде репортажа си и да рискува да бъде уволнена или да го цензурира, опетнявайки почтеността си.

Тя се запита дали да не изпрати материала в Ню Йорк. Имаше неколцина приятели в телевизионната мрежа и може би щеше да убеди някого да го прегледа и да прецени дали заслужава да бъде излъчен по националните новини. От Хавай отдавна не бе изпращано нещо подобно.

Телефонът иззвъня. Джил скочи от шезлонга и вдигна слушалката, но от другия край на линията затвориха. Тя не се пита дълго дали това беше обаждане на психопат или грешен номер.

Изпи остатъка от виното и сложи празната чаша в миялната машина. Беше опитала да се отпусне по два от традиционните женски методи — вана и вино, а магазините не бяха отворени толкова до късно, затова не можеше да отиде на пазар. Затова реши да прибегне до мъжки метод на развлечение — да излезе. Бездруго седенето вкъщи и мрачните мисли не бяха в стила й. Сутринта щеше да монтира звука, но тази вечер искаше да се разсее, за да не мисли за работата и родителите си.

В туристическите хотели край плажа имаше изобилие от ергени. Преди да влезе в банята, тя сложи диск на „Аеросмит“ в плейъра и увеличи звука на седем. Тежкият бас и ритъмът мигновено я накараха да се почувства по-добре. Предизвикателна музика за лоши момичета, приготвили се за бурна нощ.

В продължение на час Джил избира подходящо облекло и грим и накрая облече тясна рокля на „Нина Ричи“. Шестте часа седмично във фитнес залата гарантираха, че тялото й може да завърти главата дори на слепец.

Точно когато оправяше бюстието на роклята без презрамки, тя чу звук от строшено стъкло. Джил се обърна рязко към плъзгащите се стъклени врати на спалнята. В същия миг от завесите изскочи облечен в черно човек, който бързо бе последван от още двама. Обутите им в ботуши крака премазаха парчетата върху синьо-зеления килим.

Джил изпищя пронизително. За миг паниката надделя над инстинктивния импулс да избяга и колебанието се оказа фатално.

Двама от мъжете се втурнаха към нея. Тя заотстъпва назад, но единият извади пистолет, удари я в челюстта и я повали на пода. Джил изпадна в безсъзнание.

Мъжът, който я удари, свали черната скиорска маска от лицето си. Беше Кенджи, помощникът на Такахиро Ониши.

— Сложете й белезници — заповяда той.

Претърси къщата и откри кабинета. Край две от стените бяха наредени скъпи видеоуредби, използвани за висококачествен монтаж. Репортажът за Ониши сигурно беше там. Кенджи прерови с професионална ловкост шкафа и бюрото, но не го намери.

Върна се в хола. На пластмасовата масичка до външната врата имаше дебел кафяв плик. Кенджи го отвори и извади видеокасета. Отново влезе в кабинета и я пусна.

Репортажът на Джил Цу бе гледан за пръв и последен път. Както Кенджи подозираше, бяха документирани нарушенията на законите за наемане на работа от страна на Ониши и подкрепата му за предизборната кампания на кмета на Хонолулу Дейвид Такамора. Джил бе успяла да вмъкне и коментар за ескалиращото насилие, съпътстващо кампанията, и за вероятността да е финансирана от Ониши. Кенджи извади видеокасетата и я пъхна във вътрешния джоб на черния си шлифер.

Върна се в спалнята. Джил лежеше на леглото. Ръцете и бяха оковани в белезници, а устата и беше запушена с кърпа. Още беше в безсъзнание.

— Отличен репортаж, госпожице Цу — прошепна в ухото и Кенджи. — Права сте за всички обвинения. Господин Ониши финансира насилието в Хонолулу, макар и не задълго, уверявам ви.

Той се обърна към главорезите си.

Те увиха Джил в покривката на леглото и я изнесоха от дома й. Цикадите млъкнаха, докато тримата мъже вървяха през храстите към скритата си кола.

Двайсет мили по-нататък в Конгресния център на Хонолулу избухнаха бурни аплодисменти, когато на сцената застана кметът Дейвид Такамора. Дванайсет хиляди души бяха изпълнили залата. Мнозина размахваха плакати. Въздухът беше зареден с енергията на тълпата. Нейният герой вдигна ръце над главата си, изразявайки признателност за обичта.

В яркия блясък на прожекторите на телевизионния екип Такамора изглеждаше много по-красив, отколкото в действителност. Светлината и гримът скриваха пъпките на лицето му и потъмняваха гъстите му прошарени коси. Позата му беше уверена, раменете изправени, стомахът прибран. Усилието неизбежно щеше да причини болка в гърба му след речта.

Подобни дребни трикове можеха да бъдат простени на повечето мъже, прехвърлили петдесетте. В случая с Такамора щеше да бъде нужно повече от малко грим, за да скрие недостатъците в характера и морала му.