Джак Брул - Мисия „Вулкан“

Мърсър дълго гледа стария си приятел. Изражението му беше неразгадаемо, а очите безизразни.

— Хари ли да те наричам, или Ралф?

— Хари Уайт съм по-дълго, отколкото бях Ралф Линк — намусено отговори старецът.

— Е, Хари, отсега нататък, ако искаш „Джак Даниълс“ в къщата ми, ще трябва да си го носиш, защото аз не пия такова нещо. — Мърсър се засмя, пресегна се през масата и тупна Хари по рамото.

Старецът едва сдържа сълзите си.

— Благодаря ти, Мърсър. Благодаря, че най-после отмъсти за момчетата, които загинаха онази нощ. И благодаря за разбирането.

— Следващия път, когато решиш да ме замесиш в битките си, гледай да не ме изправиш пак срещу проклетото КГБ — шеговито го предупреди Мърсър и стана. — А сега, господа, ако ме извините, трябва да отида да посрещна на летището личната си медицинска сестра. Тя не можа да си вземе билет за самолета, с който пътувах аз.

— Лична медицинска сестра? — едновременно възкликнаха Хари и Дик.

— Е, по-скоро физиотерапевт. Продуцентът й отпусна още една седмица отпуск и смятам да я прекараме в малък хотел край Анаполис. Оказа се, че грешиш, Дик. Героят наистина взима момичето накрая.

Мърсър излезе от бара, преди Хена или Хари да успеят да кажат нещо. Имаше само трийсет минути, за да стигне до летището и да посрещне Джил Цу. Щяха да пътуват още час до хотела и една част от анатомията му подсказваше, че е крайно време да получи нейната терапия.

Някога преден пост на могъщата венецианска търговска империя, крайморският град Кания бе запазил голяма част от духа на метрополията си от епохата на Ренесанса. Макар че не притежаваше отличителните канали на Венеция, градът все още можеше да заблуди и най-опитния пътешественик, че се намира на италианския полуостров, а не на най-големия гръцки остров. Спокойното Егейско море придаваше приятно ухание на въздуха в курортния град и лек бриз повяваше над залива, покрай каменния фар и джамията, останала от турското нашествие. Тесните улички и ниските сгради на пристанището внушаваха на човек, седнал в един от многобройните ресторанти на кея, чувство, че си е у дома.

Кания се намираше на четирийсет мили от главния град на Крит и бе свързана с нея с нова магистрала, осеяна с красиви плажове и луксозни хотели, обслужващи германци и скандинавци, които искаха да избягат от яростта на зимата. Тъй като повечето хора там бяха пришълци, никой не обръщаше внимание на последния новодошъл, който пиеше уиски в кафене на открито и гледаше как туристите се товарят като магарета със сувенири и спомени от престоя си на Крит.

Той беше облечен в кремав ленен панталон и копринена риза, с меки кожени мокасини. Ако бяха намерили време да го забележат, туристите щяха да предположат, че е поредният богат германец, който иска да се „махне от всичко“, но щяха да сгрешат.

Иван Кериков старателно и умишлено бе избрал Кания. Знаеше, че го издирват КГБ, ЦРУ и най-важното, охранителите на Уей Донг, затова всяко скривалище трябваше да има няколко маршрута за бягство. Множеството идващи и заминаващи туристи му гарантираха анонимност, а скалистата вътрешност на острова предлагаше хиляди скривалища. Ако положението станеше напечено, Либия се намираше само на десет часа път с кораб.

Кериков направи знак на сервитьора за още едно питие и доволно се излегна на шезлонга. Не можеше да измисли по-подходящо място, където да седи и да чака, без да се страхува, че ще го открият, докато се наслаждава на удоволствията на цивилизацията.

Преди да напусне Цюрих, той бе успял да източи няколко сметки на КГБ, предназначени за агенти, действащи на Запад, и имаше достатъчно пари да живее охолно поне една година.

Сервитьорът му донесе уиски.

Една година беше напълно достатъчна, за да използва информацията, заключена в сейф в банка на площад „Синтаг ма“ в Атина. Информацията, открадната от архивите на Седми отдел, щеше да струва милиони на подходящия купувач, някой нетърпелив да получи икономическа власт, за да накара Америка да падне на колене.

Според Конвенцията по морско право на ООН, държавите могат да обявят изключителна икономическа зона от 200 мили, в която притежават суверенни права за експлоатация на природните ресурси. — Б.ред.

Нападението на комплекса на Давид Кореш, предводител на сектата „Последователите на Давид“, при което загиват четирима агенти и са ранени шестнайсет. След обсада, продължила петдесет и един дни, агентите на ФБР употребяват сълзотворен газ, но членовете на сектата запалват постройките. От намиращите се вътре деветдесет и пет души, от които седемнайсет деца, оживяват деветима — Б.пр.