Джак Брул - Хаос

— Какъв е планът? — повтори той.

— Десет минути, преди госпожица Стоу да се върне, ще нападнем лагера — отвърна Ахмед.

— Фронтална атака?

Ибрахим кимна. Мърсър и Сайкс се спогледаха и поклатиха глави.

— Може да направим нещо по-добро — каза Букър.

В един и половина веселието, обзело лагера, все още не беше стихнало. Мъжете разговаряха оживено и надничаха в дупката, несъмнено развълнувани от обещанието да сеят смърт. Мърсър и Деврин бяха заели позиция на петдесет метра от кухнята, а Сайкс се беше промъкнал до брега на язовира. Задачата му беше да извади от строя шлепа. Ако не успееше, пазачът на борда можеше да превърне лагера в касапница с картечницата.

За пръв път през живота си Мърсър изгаряше от нетърпение да се сражава. Искаше да отмъсти на Поли, на Ал-Салиби и на хората, които мислеха, че масовото унищожение е най-голямото желание на техния бог. Адреналинът, прииждащ в организма му, беше познат и възбуждащ като дълго чакана доза на наркоман. Той виждаше идеално в мрака, усещаше лекия полъх на ветреца върху кожата си и чуваше плискането на вълничките в брега. Долавяше аромата на подправките от кухнята, сякаш стоеше до печката.

Ахмед му беше дал „Хеклер и Кох“, компактна 5.56 милиметрова щурмова карабина, комплектована с четиридесетмилиметров гранатомет. В джобовете си носеше четири резервни пълнителя с по двадесет патрона и две гранати. Въпреки че не познаваше добре оръжието, Мърсър беше убеден във възможностите му.

Погледна си часовника за пети път за пет минути, по-скоро притеснен, отколкото нервен. Букър вече трябваше да плува към шлепа. Мърсър погледна натам, но не видя нищо, дори най-малка вълничка.

Сайкс плуваше бавно и предпазливо. Шлепът беше на петдесет метра от брега. Пазачът гледаше към огньовете на лагера и вероятно съжаляваше, че пропуска празненството.

Букър заобиколи шлепа, за да се качи откъм обърнатата към язовира страна. Един прозорец светеше и от него се разнасяше арабска музика. Сайкс се промъкна по-близо до кърмата, възможно по-далеч от пазача. Шлепът беше с дървен корпус и хлъзгав. Той протегна ръце към перилата, безшумно се измъкна от водата и запълзя по палубата. Не се чу нито звук, движенията му бяха плавни и безшумни.

Квадратната надстройка заемаше по-голямата част от палубата. От трите страни имаше тясна платформа. Единственото открито пространство беше задната палуба, където стоеше картечарят. Сайкс стигна до светещия прозорец и надникна през мръсното стъкло. На масата седяха двама араби и четяха Корана, трети спеше на окъсан диван.

Букър очакваше, че на шлепа ще има повече от един човек, но не и четирима, пък и не знаеше дали в каютите не спи още някой. По време на бойна мисия той следеше точно колко секунди минават. Имаше две минути, преди хората на Ахмед да започнат атаката.

Не помнеше колко души е убил във военната си кариера. Беше изчислил, че само за една нощ в Могадишу стотина бунтовници бяха покосени от оръжията му, но нямаше да забрави единадесетте, които закла. Кошмарите му бяха пълни с всяка подробност на смъртта им, от миризмата на съдържанието на стомасите им до топлината на кръвта им. Още усещаше на дланта си брадясалото лице на пазача, когото беше убил в хасиендата на един наркобарон. Още чуваше хриптенето, когато преряза гърлото на един севернокорейски моряк, който пазеше миниподводница, пълна с експлозиви. И очите им. Винаги бяха с него, независимо дали беше буден, или спеше.

Бавно, без да издава звук, Букър извади ножа, който му беше дал един от еничарите.

Мърсър се вмъкна в палатката, където беше кухнята. Ослуша се. Хъркаше само един човек. Луната се беше скрила и беше тъмно като в рог. Малката крушка на печката обаче светеше и му позволи да види, че има още една печка, няколко големи пластмасови бидона с вода и маси. На леглото до стената спеше човек, вероятно готвачът. Дрехите му бяха сгънати до килимчето за молитви. До леглото беше закачен автомат АК — 47.

Мърсър безшумно се приближи до леглото, взе кефията на мъжа и се забули с нея, за да скрие лицето си. Погледна си часовника. Една минута.

Въпреки че беше член на терористична групировка, човекът беше само готвач. Вероятно му бяха възложили тази задача, защото не беше способен боец. И колкото и да се опитваше да разсъждава разумно, Мърсър не можеше да го убие хладнокръвно. Така че стовари приклада на карабината си върху черепа му, но само толкова, колкото онзи да изгуби съзнание. Завърза ръцете му зад гърба с ремъка на калашника и тъкмо щеше да напъха някакъв парцал в устата му, когато усети движение. Обърна се рязко и вдигна карабината. Пред него стоеше Деврин.