Джак Брул - Хаос

Не се чуваха никакви звуци освен стъпките им.

Изведнъж Букър вдигна ръка и се хвърли на земята. Направи го толкова умело, че сякаш изчезна. Мърсър и Кали забързаха натам и стигнаха до плитко дере, което сигурно не беше виждало вода цял век. Мърсър надникна над брега и видя отражението на луната в язовира — потрепваща бяла линия, простираща се чак до хоризонта. По-наблизо блестяха светлините на набързо построен лагер. Имаше десетина палатки. На брега беше закотвен катер, също като онзи, който ги беше спрял, по-нататък в залива имаше шлеп — и на него май имаше човек зад тежка картечница.

Сайкс подаде бинокъла си на Мърсър.

Мърсър се вгледа внимателно и забеляза въоръжени мъже около лагера. На катера също имаше пазач. Няколко души бяха насядали в кръг и слушаха един човек, който явно бе приковал вниманието им.

— Единствено въздушен удар може да ги довърши всичките — прошепна Букър толкова близо до ухото на Мърсър, че той усети дъха му.

Мърсър кимна. Гледаше хората на Фейнс, които копаеха близо до залива. Изкопът беше осветен от прожектори. Мъжете извличаха кофи с пясък и кал от дупката — прав ров, простиращ се чак до водата. Мърсър продължи мислено линията и осъзна, че води право към дъното на долината, точно където според надписа на стелата беше входът на гробницата на Александър Велики. Замисли се за посещението си в Египет преди години. Беше обиколил Долината на царете заедно със Саломе и сега си спомни, че древните египтяни изкопавали дълги тунели в планините, за да погребат фараоните си. Представи си как вероятно е изглеждала долината Шута, преди да бъде залята от водата на Асуанския язовир. Сигурно бе приличала на легендарното гробище на египетските царе.

— До утре или вдругиден ще намерят аламбика — тихо каза Мърсър. — Според мен тунелът не може да е по-дълбоко от три-четири метра.

— Какво ще правим?

— Зависи от Айра. Ние тримата не можем да направим нищо. Те са си цяла малка армия.

— Ами ако сте повече от трима?

Гласът се чу зад тях. Мърсър рязко се обърна и със светкавично движение извади ножа. Ибрахим Ахмед се беше приближил толкова тихо, че дори Букър не го бе чул. Беше облечен с неизменния си черен костюм дори в пустинята и благоразумно си беше сложил черна риза и вратовръзка. Зад него имаше още петима мъже с черни камуфлажни дрехи. Всички държаха модерни автоматични оръжия. Мърсър позна протежето на Ахмед Деврин Еджемен. Младият учен стеснително кимна за поздрав, когато срещна погледа му. Беше въоръжен до зъби, но Мърсър все пак не го виждаше като боец.

— Трябваше да се досетя, че ще намерите начин — каза Ахмед шепнешком. Възхищението му беше очевидно.

— А аз трябваше да се досетя, че ме излъгахте, че не знаете къде е гробницата на Александър Велики. — Мърсър не се изненада, че го вижда. — Откога сте тук?

— Изпратих двама души над входа на гробницата, след като Фейнс се обърна към мен преди няколко месеца. Пристигнах днес следобед.

— Той ще намери гробницата съвсем скоро. Ахмед изглеждаше засрамен.

— Да. Надявах се да доведа още хора, но се налага да атакуваме тази нощ.

— Да не сте полудели? — изсъска Кали. — Те са поне петдесетима, а вие сте само шестима.

— Хариби Дайс имаше над сто души — отвърна Ибрахим.

Мърсър си спомни жестокостта на атаката, когато двамата с Кали чакаха да ги екзекутират. По негова преценка Дайс имаше най-малко сто и петдесет бойци. Екипът на Ахмед ги бе избил до последния човек само за минути.

— Вие шестимата ли бяхте? — Не можеше да повярва.

— Деврин беше в Истанбул. Бяхме само петима. Доктор Мърсър, еничарите са военен орден. Цял живот се обучаваме в изкуството на войната.

— Мърсър ми разказа какво сте направили в Африка — рече Букър. — Но премахването на шайка пияни и дрогирани хлапета не е същото като да се изправиш пред петдесет закоравели в битки терористи.

— Нямаме избор — отговори Ибрахим. — Тази история трябва да свърши тук и сега.

— Това е самоубийство — заяви Кали. — Знаете на какво са способни тези фанатици. Ще се самовзривят, ако решат, че ще убият дори само един от вас.

— Той е прав, Кали. Няма друг избор — рече Мърсър. Не можеше да повярва какво се готви да каже, но се обърна към Ахмед. — И аз ще участвам. Какъв е планът ви?

Но още преди Ибрахим да обясни стратегията си, от лагера на Поли се чу силен вик. Всички погледнаха натам. Неколцина души подскачаха, крещяха и победоносно размахваха лопатите над главите си. Пазачите разбраха, че копачите са открили търсеното, и започнаха да стрелят във въздуха. Фейнс излезе от една палатка, разпъната малко встрани от останалите. Беше само по гащи и ботуши и гърдите му се белееха на слабата светлина. Бяха невъобразимо широки. Ръцете му бяха дебели като стволове на дървета.