Джак Брул - Хаос

— Какво правиш бе? — извика Букър. Мъжът на патрулния катер извади пистолета си и го насочи към главата на Сайкс. Той вдигна ръце и се усмихна.

— Добре де, добре. Успокой се. Само гледай да не ме гръмнеш. Щом искате да разгледате яхтата, заповядайте.

Мъжът, който се бе качил на борда, огледа каютите, надникна в гардеробчетата и под леглата и провери всяко място, достатъчно да се скрие човек. Излезе, качи се на мостика, погледна гневно Сайкс и Кали и скочи на катера. Каза нещо на другия и поклати глава.

— Напускайте веднага — извика онзи. Букър отново се ухили широко.

— Както кажеш, брато.

Рязко увеличи тягата и завъртя кормилото. Вълната след яхтата разклати катера на египтяните и ги принуди да се вкопчат в перилата, за да не паднат във водата. Сайкс намали и насочи вниманието си право напред, а Кали крадешком огледа патрулния катер. Той остана няколко минути на мястото, където се бяха срещнали, та египтяните да се уверят, че никой не е скочил от „Рива“, за да се скрие във водата, после отплава в противоположната посока.

След като се отдалечиха на безопасно разстояние, Мърсър се появи и каза:

— Все още сме живи, затова всичко мина добре, нали?

— Къде се беше скрил? — попита Кали. — Онзи провери навсякъде.

— В отделението за надувната лодка на кърмата. Той мина покрай мен, но изобщо не забеляза капака. Какво мислите за тези двамата?

— Казаха, че в района се провежда военно учение, но не бяха военни — отвърна Букър.

Кали го погледна.

— Така ли? Мен ме заблудиха.

— Униформите на египетската армия са като на британската. Тези двамата бяха с американски бойни облекла, нямаха отличителни знаци, а и коланите с кобурите им не бяха еднакви. Освен това катерът им е цивилен, съвсем наскоро е боядисан в сиво. Покрай ватерлинията имаше бели петна.

Мърсър се замисли. Планът им да се вмъкнат и измъкнат незабелязано се беше провалил. Поли отново го беше изпреварил. Едноокият наемник очевидно имаше екип, работещ в пустинята, след като беше видял стелата. А вече може би бяха съвсем близо до намирането на гробницата на Александър Велики и смъртоносния аламбик.

— Трябва да разберем какво става там.

— Повтори — каза Поли по радиото, което пращете в ръката му.

— На яхтата има двама — отвърна водачът на патрулния катер. — Мъж и жена.

— Националност?

— Американци.

— Мърсър — изсъска Фейнс. — Метър и осемдесет, мускулест, но не едър, и с черна коса и сиви очи, нали?

— Не. Беше грамаден, почти два метра. Много як. И беше чернокож.

Поли не знаеше какво да мисли. Беше малко разочарован, че не е бил Мърсър. Американецът със сигурност беше осъзнал значението на стелата, беше се върнал да я снима и бе поръчал да преведат надписа. Това би го довело тук. Дали се беше отказал?

— Сигурен ли си, че на борда няма друг?

— Да. Тафик претърси много внимателно.

— Добре. Пуснете ги да си вървят и им кажете да не се връщат.

— Слушам.

Фейнс закачи предавателя на колана си и огледа малкия палатков град за петдесетината работници и пазачи, уредени от Мохамед бен Ал-Салиби. Повечето бяха саудитски араби, обучени в лагерите на Ал Кайда в Пакистан и Сирия. Поли си беше спечелил ако не уважението им, то поне страха им още първия ден, когато един се изплю в краката му, след като получи заповед. Фейнс безцеремонно го застреля и чрез преводача обясни на останалите, че пазачът не е мъченик, а нагъл глупак, който в негово лице би трябвало да види съюзник, а не враг.

Щом стана ясно, че акцията в Новоросийск не е постигнала желаните резултати, Салиби помоли Фейнс да му намери Аламбика на Скендербег. Самата молба на саудитския арабин не го трогна, но след обещанието за още двадесет милиона долара Поли се съгласи. Все пак каза на Салиби, че няма гаранции.

Отиде в Одеса и оттам се качи на самолет за Кайро. Салиби му беше казал името на един оперативен агент на Ал Кайда, който можел да набави всичко необходимо и да намери преводач да разчете надписа на снимките на стелата. Разбира се, след това ученият трябваше да бъде убит, за да се осигури мълчанието му. Поли най-много се забави, докато открие хора с опит на водолази, след като разбраха, че гробницата е под водата на язовир „Насър“.

Когато обаче пристигнаха, установиха, че няма да се наложи да се гмуркат. През петте века, откакто хората на Скендербег бяха върнали аламбика в гробницата на Александър Велики, земетресение беше напукало хълмовете над наводнената долина Шута. Повечето пукнатини бяха малки, но имаше едно дълбоко дере, прекалено право, за да е природно образувание. Поли веднага се сети, че това е тунел и че земният трус е срутил част от покрива му. Изпрати работници да разкопаят върха на падината, където предполагаше, че таванът на тунела е останал непокътнат. Вече бяха изкопали два метра.