Джак Брул - Хаос

— Да, да, знам. Типично за жените. Не излизат никъде без грим. За твоя информация аз съм полеви изследовател за ЦКЗ от пет години и съм била на места, които приличат на рай. Чантичката ми с гримовете тежи точно сто и седемдесет грама и не ходя никъде без нея.

— Кожата ти е бяла и идеята не е лоша. Тя го погледна и се усмихна изненадано.

— Благодаря. Няма да повярваш колко много ме тормозят някои колеги.

— Прекарвам седем-осем месеца в годината далеч от дома си. Знам колко важни са дребните неща. Преди известно време в Канада работих с един човек, който носеше дистанционното управление на телевизора си. Каза, че като го държи, се чувства в хола си у дома. Въпреки че това вбесило жена му и децата.

Кали се засмя.

— А ти? Носиш ли нещо, което те кара да се чувстваш по-добре?

Мърсър стана сериозен.

— Не искам да прозвучи драматично, но това помага. — Извади пистолета си и го сложи на седалката между тях. — Реших, че трябва да знаеш.

Тя кимна.

— Да се надяваме, че няма да ни потрябва.

Джунглата започна само метър и половина след последната сграда на града. Буйната зелена растителност се извисяваше от двете страни на тесния черен път и сякаш се движеха в тунел. През първия половин час минаха покрай групи окаяни бежанци, които бавно и мъчително вървяха на юг към Киву. Мърсър спря до всяка, за да им каже, че ако на връщане има място, ще ги вземе, но въпреки това ги предупреди да побързат. Никой от местните жители не беше виждал или чувал за армията на Дайс, но Мърсър и Кали оставаха бдителни.

Дъждът започна да отслабва и макар че чистачките на предното стъкло скърцаха като нокти по черна дъска, Мърсър не ги изключи. От дърветата се стичаше вода и за да забележи евентуална засада, трябваше да има ясна видимост.

След два часа път и един час, след като видяха последната група бежанци, наближиха бързата Сцила. Калната кафява река беше широка само петнадесет метра там, където се вливаше в Чинко. Единственият начин за преминаване беше със сал, направен от празни варели, завързани с тел и постлани с метална плоскост. Мърсър се зарадва, като видя, че преди да избяга, лодкарят е пробил няколко варела и салът е потънал до половината до отсамния бряг. Ако бе тръгнал покрай Чинко от Судан, както твърдяха слуховете, Хариби Дайс трябваше да измине най-малко петнадесет мили на изток до мястото, където можеше да пресече реката.

— Според докладите селото, което търся, е на около миля вляво — каза Кали. Проговаряше за пръв път от двадесет минути.

Мърсър погледна джунглата. Районът, където двете реки се срещаха, беше сравнително равен, но Сцила минаваше през поредица хълмове и бреговете й бяха стръмни и кални. Нямаше път, а само тясна пътека, която лъкатушеше по скалата, извисяваща се на двадесет и пет метра. Той спря до изоставената барака на салджията и изключи двигателя. Чу се шуртенето на реката, трополенето на капките, падащи от листата на дърветата, и крясъците на птиците.

— Готова ли си? Кали го погледна.

— Ще си вземеш ли пистолета?

— Естествено.

— Тогава съм готова.

На път към селото минаха покрай стара открита мина, изкопана на върха на скалата, лабиринт от преплетени окопи, покриващи около четири акра. Дълга стена служеше като бент, за да не позволява на мръсната вода да изтече в реката. Според Мърсър наводнените ровове бяха дълбоки поне три метра, но можеше да са и по-дълбоки. Той спря с гръб към стръмния бряг и реката, клекна, загреба шепа влажна пръст и я преся през пръстите си. Кали застана до ръба, извади от раницата си малък фотоапарат и направи десетина дигитални снимки.

От ерозията Мърсър предположи, че мината е отпреди петдесетина години, а може би и по-стара. Докато разсъждаваше върху несъответствията, осъзна, че всъщност може да определи точната година, когато е разработена мината, и от кого, и в същото време да отговори на загадката с високата заболеваемост от рак в селото. Огледа се по-внимателно. Отсрещният бряг на реката бе предимно от черен гранит, а отсамният съдържаше интрузивен базалт.

— Мисля, че може да забравиш за генната си теория — каза той, стана и избърса ръката си в панталона.

Кали го погледна предпазливо.

— Защо?

— Не съм сигурен. Трябва да разговаряме със селяните, за предпочитане старци. Хайде.

— Дай ми минута — помоли тя. — Трябва да си напудря носа.

— Да си напудриш… О, загрях. Разбира се.

Той остана до шахтата, а Кали влезе в джунглата.

— Не се отдалечавай — извика Мърсър.