Джак Брул - Хаос

— Ама че си извратен. Обичаш да слушаш, а? — Тя определено го закачаше.

— Обикновено гледам.

— Не се тревожи. Няма да отида по-надалеч, отколкото изисква благоприличието.

След пет минути я извика.

— Още малко — отвърна тя. — Господи, как наричат в тази част на света „отмъщението на Монтесума“?

— Чувал съм, че в Индия му викат Хинду Туш, а в Египет „проклятието на фараона Тут“ или „фараонски задник“. Мисля, че в тази част на Африка нямат израз за чревно разстройство.

— Хитро. — Гласът й прозвуча по-силно, а не напрегнато като преди. След минута Кали излезе от джунглага. Не изглеждаше зле, въпреки неприятностите си.

— Добре ли си?

— Да. За щастие, когато получа „течението на река Конго“, ми минава бързо.

— Искаш ли да ти нося раницата?

— Не, благодаря.

Селото се намираше на върха на скалата, откъдето се виждаше реката долу. Десетина акра джунгла бяха изсечени и засети и засадени със земеделски култури, предимно маниока. Няколко кучета обикаляха кръглите колиби, две завързани за колчета кози незаинтересозано наблюдаваха приближаването на Мърсър и Кали. Телата им бяха мършави, а брадите — проскубани. Едва когато стигнаха до площада, първият човек излезе да ги посрещне — дете на пет-шест години с огромна фланелка на „Манчестър Юнайтед“, която стигаше до коленете му. Жена с басмена рокля изскочи от една кръгла колиба и прибра детето. След няколко секунди от същата колиба излезе старица. Лицето й беше овално и толкова набръчкано, че очите й се виждаха само по отразената в тях светлина. Подпираше се на бастун, направен от корен на дърво, и носеше безформена рокля, която напълно закриваше пълното й тяло. Каза нещо на непознат за Мърсър език. Тонът й беше обвиняващ. Гласът й беше силен и стресна птиците, които се разхвърчаха, и прогони едно от кучетата с подвита между краката опашка.

— Pardon, madam — каза Мърсър. — Parlez-vous Francais? 2 2 Извинете, госпожо, говорите ли френски? (фр.) — Б. пр.

Жената млъкна и за миг застана неподвижно като статуя, оглеждаше изпитателно двамата бели, а после се обърна към колибата и измърмори нещо. Майката се появи отново, притиснала детето до гърдите си.

— Аз знам английски.

— Още по-добре — усмихна се Мърсър. — Ние сме американци.

Старицата каза нещо на младата жена и тя пусна детето на земята и се върна в колибата. Изнесе ниско столче и го сложи зад възрастната жена, която вероятно й беше майка, по-вероятно дори баба. Старицата седна, като въздъхна тежко. Мърсър почти очакваше, че столчето ще се разпадне под тежестта й.

Двамата с Кали се приближиха и приклекнаха до босите й крака. Жената миришеше на пушек от дърва и на животински изпражнения. От входовете на другите колиби ги гледаха хора — повечето жени и всичките възрастни.

— Къде са младите? — попита Кали.

— Отишли са в джунглата — огорчено каза Мърсър. — Виждал съм същото и преди, на други места, в други войни. Дайс се е развилнял и всеки, който може, е избягал, а старците и болните са останали.

— Господи, това е…

— Знам. — Младата майка сигурно беше останала, за да се грижи за бабата, макар че Мърсър не разбираше защо не е взела детето си и не е избягала. Вгледа се по-внимателно в момиченцето и разбра защо. Детето имаше тумор на врата, възпалена зачервена топка с големината на портокал, която скоро щеше да затрудни дишането му и да го задуши. Рак. Защо някой би забавил бягството си с дете, което и без това скоро ще умре?

— Много си смела, че си останала — бавно каза Мърсър.

Младата жена не отговори, но очите й се напълниха със сълзи.

— Имам камион близо до сала, който преминава Чинко. Мога да ви взема до Рафай.

Сълзите й изведнъж пресъхнаха и стоическото й изражение разцъфна в усмивка.

— Кажи на другите да се приготвят — добави той. — Може да потеглим след няколко минути.

— От правителството ли сте?

Мърсър не искаше да й обяснява, че правителството на страната й е изоставило всички на север от Киву.

— Да.

Тя извика на селяните. Мнозина вече бяха излезли от кирпичените си колиби, но за секунди отново влязоха в домовете си, за да съберат всичко ценно, което младите не бяха взели, когато бяха избягали.

— Какво знаеш за мината на скалата над реката? — попита Мърсър, но тя не отговори. — Дупката в хълма. Знаеш ли кой я е изкопал?

Младата жена заговори на старицата, която отвърна надълго и нашироко, после обясни:

— Един бял човек дошъл, когато баба ми била дете платил на мъжете да изкопаят много дупки и после заминал със сандъци, пълни с пръст. След време дошли други хора. Накарали мъжете от нашето село да изкопаят още дупки и отнесли още пръст. Мърсър изчисли наум периода.