Джак Брул - Хаос

Ядоса се. Обърна се рязко и потърси къде да излее гнева си. Площадът бързо се изпълваше с хора, които отчаяно искаха да напуснат района. Някои войници се опитваха да въведат ред, а други нехайно стояха във входовете, за да се скрият от дъжда. Никой не й обръщаше внимание.

— Мамка му — възмутено измърмори тя. Можеше да обвини всички или никого. Нямаше значение. Дори ако намереше онзи, който беше надупчил джипа й, нямаше да реши проблема, а без колата беше безпомощна като бежанците.

Преди да напусне Щатите, един опитен служител й беше казал израз, който тогава й се стори странен, но сега пасваше идеално. Африка отново печели. Ливанският собственик на хотела беше казал по същество същото. В Африка всичко се проваляше. Или времето беше лошо, или имаше болести и корупция, или глупави пияни войници, които използваха джипа й, за да се упражняват в стрелба. Ако не беше толкова жалко, положението щеше да е смешно като стар филм с Бъстър Китън, който непрекъснато се бори с ежедневните си проблеми и винаги губи.

Това обясняваше защо изстрелите, които беше чула, бяха толкова силни. Кали обиколи ландроувъра да огледа за други поражения. Единствената резервна гума над багажника сякаш й се присмиваше.

Нямаше да намери друга резервна гума в Киву, значи трябваше да отиде в Рафай с бежанците. Рафай не само беше по-голям град — там на власт бяха военните и магазините не бяха затворени. Ако купеше втора гума, можеше да се върне с празния камион, който щеше да дойде за следващата група бежанци.

Така обаче щеше да загуби цял ден, а тя нямаше време за губене.

Беше кацнала със самолет в ЦАР преди два дни и предполагаше, че ще има поне една седмица да си свърши работата. После научи за светкавичната атака на Хариби Дайс. Дойде в Киву колкото можа по-бързо, надяваше се, че ще влезе и ще излезе, преди той да опустоши града. Можеше ли да загуби един ден и пак да изпълни задачата си? Достатъчно далеч ли бяха хората на Дайс, за да й предоставят времето, от което се нуждаеше?

От друга страна, нямаше избор. Налагаше се да рискува. Ако й провървеше, щеше да се върне следобед. След това щеше отново да прецени положението и да вземе решение дали да се отправи по на север. Щеше да се обади по телефона с доклада си, след като намереше място в някой от камионите с бежанци. Извади портмонето си от раницата и пъхна две петдесетачки в джоба на късите си панталони.

Излезе изпод навеса и побягна обратно към хотела. Обущата й затъваха в лепкавата кал. Шофьорът се беше прегърбил над закуската си и лапаше следващата хапка още преди да е преглътнал предишната. До лакътя му имаше две празни чинии. На стола до него беше сложен картон „Марлборо“. Собственикът на хотела не смяташе да остави нищо за Дайс, така че продаваше евтино всичко.

Навън изрева още един тежък камион. За разлика от другите, той идваше от север. Тридесетината африканци на откритата платформа се опитваха да задържат над главите си някакъв найлон. Камионът спря пред хотела и десетки галони вода се изсипаха над кабината точно когато шофьорът, бял мъж, слезе. Водата се изля на главата му и потече по дъждобрана му. Той погледна към каросерията и сигурно направи някаква гримаса, защото децата горе изведнъж се разсмяха.

Мъжът прокара пръсти през мократа си коса и после изпръска децата. Те се разкрещяха от удоволствие. Кали не беше чувала детски смях, откакто бе пристигнала в тази страна. Ако се съдеше по вързопите, които вече разтоварваха от камиона, тези хора току-що бяха напуснали домовете си, а този човек беше успял да накара децата им да се засмеят. Реши, че работи в някоя организация за помощи и че се познават.

Което пък означаваше, че мъжът познава обстановката в страната.

Кали се обърна. Шофьорът нямаше да приключи скоро със закуската. Тя отново излезе под дъжда и се приближи до непознатия. Той не й обърна внимание. Помагаше на хората да слязат от камиона, предаваше децата на чакащите майки и хващаше под ръка старците, като им позволяваше да запазят достойнството си и в същото време се грижеше да не паднат. Беше два-три сантиметра по висок от нея. Тениската беше залепнала за гърдите му. Имаше атлетично телосложение — не уродливите мускули на борец, а стройното слабо тяло на човек, който работи усилено, за да си изкарва прехраната.

Мъжът вероятно почувства присъствието й, защото се обърна. Кали се стресна. Очите му. Беше безспорно красив, но сивите му очи с оттенъка на буреносни облаци приковаваха погледа. Тя не знаеше, че съществува такъв цвят, и изобщо не предполагаше, че е толкова привлекателен.