Клайв Къслър - Огнен лед

— Как изглеждам? — пита той.

— Като някое много голямо плашило. Ако срещнем някого, ще го заблудиш най-много за около десет секунди.

— Защо?

— Приличаш на Квазимодо.

— И твоята коса не може да се нарече съвсем обичайна. Да се надяваме, че няма да се натъкнем на никого. Сега какво?

Остин взема една шапка от купчината и му я подхвърля. Друга налага върху собствената си глава.

— Сега ще се поразходим!

Остин спира при пресечката с друг коридор и започва да се оглежда като загубил се турист.

— По дяволите — казва той, — изглежда сме се объркали!

— Трябваше да роним трохи хляб след себе си.

— Не знам доколко приличаме на Хензел и… о-па! — Остин сочи с палец една врата отстрани. Слухът му е доловил шум от бравата й.

Траут се дръпва назад, но Остин го хваща за лакътя.

— Късно е! — казва той. — Все едно сме от техните. — Свежда глава над един отмъкнат от гардероба планшет и хваща ругера в джоба на комбинезона си. Траут се отпуска на едно коляно и след като развързва обувката, започва да я връзва на нова сметка.

Вратата пропуска двама мъже. Остин вдига поглед, усмихва им се и ги оглежда за оръжие. Мъжете се различават външно, но и двамата носят очила и имат учен вид. Потънали са в увлекателен разговор и почти не забелязват колегите си от НАМПД.

Остин гледа подире им и казва:

— Тези двамата изглежда са от специалистите. Имаме такъв проблем: може да ни отнеме дни, докато разгледаме както трябва този кораб. Колкото по-дълго се застоим, толкова по-голяма е вероятността да се натресем на някого, който ще разгадае успешната ни дегизировка.

Траут се изправя и разтрива коляно.

— Да не говорим за изпитанията, на които се подлагат старите ми стави. Какво ще правим сега?

Остин гледа над рамото му и отговаря с усмивка:

— За начало, предлагам да погледнеш зад себе си.

Траут се усмихва, когато забелязва на стената два плана, показващи кораба отгоре и в разрез.

— Явно не сме единствените, които имат нужда от помощ за ориентиране в търбуха на това чудовище.

Остин разглежда внимателно чертежа и показва една червена точка, която очевидно обозначава мястото, където се намират.

— Оттук се излиза в забранен участък. Я да видим, какво толкова имат за криене! Щом е забранен, вероятността да се натъкнем на някого от главорезите на Разов ще бъде по-малка.

Последните думи на Остин още висят във въздуха, когато долавят груби мъжки гласове. Без миг колебание, Остин хваща дръжката на вратата, през която излязоха двамата учени и я натиска. Вратата не е заключена. Прави знак на Пол да го последва. Помещението е тъмно, но по миризмата на химикали разбират, че са попаднали в лаборатория. Остин оставя вратата леко открехната. След миг покрай нея минават двама мъже, въоръжени с автомати. Кърт пали за миг осветлението, за да се убедят, че наистина се намират в лаборатория, а после двамата се връщат в коридора.

Остин сочи надясно. Изтръпнали от напрежение, те тръгват в тази посока, докато стигат до една врата. Остин напряга паметта си, за да измъкне от нея спомени от времето в ЦРУ и да преведе надписа: ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН! Натиска бравата — заключено. Измъква набор взломаджийски инструменти — друг спомен от прекараното в „Компанията“ време. Траут се оглежда, а той пробва един по един шперцовете, докато попада на верния. Двамата влизат.

С подковообразната си контролна конзола, помещението напомня компютърната зала на Йегър, макар и несравнимо по-малко по размери. Вместо триизмерния холограмен екран, над нея виси обикновен монитор, контролиран с клавиатура — архаизъм, който Йегър би отминал с дълбоко презрение.

Траут разглежда оборудването. То е доста съвременно. Макар и сам компютърен специалист, който непрекъснато се занимава с моделиране на процесите на морското дъно, Пол е далеч от Йегър.

— Е? — пита Остин.

Траут свива рамене.

— Ще опитам. — Настанява туловището си в едно въртящо кресло. Като концертиращ пианист, той най-напред прокарва пръсти над клавишите, без да ги докосва. Поема дълбоко дъх и натиска бутона „ентър“. Рибният пасаж, който се е мотал непрекъснато на екрана до този миг, изчезва и на негово място излиза слънчев, лъчист диск. — Дотук добре! Дано не съм включил някаква защита!

Остин, който наднича зад гърба му, го потупва окуражително по рамото.

Траут се връща към задачата си. Той кликва върху иконата, след което се изписват няколко възможности. Известно време шари по клавишите, като си мърмори тихичко, за да каже накрая: