Клайв Къслър - Бяла смърт

— Съжалявам за изложбата — каза на излизане.

— Ох — Глисън поклати глава. — Просто не мога да разбера защо така внезапно се отказаха. Между другото, чухте ли за сенатор Греъм? Още една катастрофа. Един от най-големите ни поддръжници.

— Мисля, че го видях снощи на приема — каза Остин.

— Да, наистина. Докато се връщал към Вирджиния, колата му била избутана от пътя от камион. Състоянието му е критично. Камионът го блъснал и избягал.

— Ужасно.

— По дяволите — каза Глисън. — Дано не е вярно, че лошите неща стават по тройки.

— Може да има и по-просто обяснение за лошия късмет — каза Остин.

— И какво по-точно?

Остин посочи небето и каза съвсем сериозно:

— Тунук.

Сен Жулиен Перлмутер пристъпи в просторния си дом в Джорджтаун и погледна одобрително стотиците стари и нови томове, които се изливаха от огънатите лавици по стените и се разтичаха като някаква огромна река от думи, разделяща се на ръкави, изпълващи всяко помещение.

Всяко нормално човешко същество, изправило се пред подобна бъркотия, би избягало колкото се може по-далеч. Вместо това устните на Перлмутер се разтегнаха в блажена усмивка, докато погледът му се спираше върху една купчина и се преместваше върху следващата. Можеше да изрецитира заглавия и дори цели страници от тази смятана за най-пълната в света библиотека по история на корабоплаването.

След трансатлантическия полет умираше от глад. Намирането на свободно място в самолета, което да побере масивното му туловище, не беше проблем — той просто резервира две съседни седалки. Но дори кулинарните предложения на първа класа се оказаха според Перлмутер еквивалент на хляб и вода. Завтече се към кухнята като самонасочваща се ракета и с радост откри, че икономът се е постарал да изпълни заръките му.

Макар да бе все още рано, той се зае да унищожи сготвеното по провансалски агне с картофи и мащерка и бутилка обикновено, но добре избрано ароматно бордо. Подкрепи се и тъкмо бършеше устни и величествената си сива брада, когато телефонът иззвъня.

— Кърт! — Перлмутер го позна по гласа. — Откъде научи, че съм се върнал, по дяволите?

— По Си Ен Ен съобщиха, че Италия е останала без паста. Предположих, че ще минеш оттук за едно по-солидно похапване.

— Не — избоботи Перлмутер. — Върнах се, защото ми липсваше досаждането по телефона от страна на безочливи млади фукльовци, които не знаят как да се държат.

— Изглеждаш в отлично настроение, Сен Жулиен. Явно обиколката е била добра.

— Така е, и наистина имам чувството, че съм изял цялата паста в Италия. Все пак се радвам да се върна в собствената си кочина.

— Дали попадна на нещо във връзка с моето историческо запитване?

— Смятах да ти звънна след малко. Изумителен материал. Можеш ли да наминеш? Ще сваря кафе и ще поговорим.

— След пет минути съм при теб. По една случайност съм в Джорджтаун.

Остин пристигна и Перлмутер сервира две огромни чаши кафе с мляко. После избута настрани купчина книги, за да освободи стол за Остин, както и цяла планина, за да намести собствените си грамадни бутове на огромното канапе.

— Е, да се захващаме за работа… — каза той и отпи от кафето. — След като ми се обади във Флоренция, разговарях за реликвите на Роланд с моя домакин сеньор Ночи. Той си спомни за едно писмо до папа Медичи от някой си Мартинес, фанатичен поддръжник на испанската инквизиция и пръв враг на баските. Господин Ночи ме свърза с помощник-библиотекарката на Лаврентинската библиотека и тя изрови ръкописа на Мартинес. В него с особена злоба се споменава Диего Агирес.

— Предшественикът на Балтазар, човека, с когото се запознах. Браво на теб!

Перлмутер се усмихна.

— Това е само началото. Мартинес съвсем недвусмислено заявява, че Агирес притежавал меча и рога на Роланд и че щял да го преследва, както самият той пише, „до края на света“, за да се сдобие с тези предмети.

Остин подсвирна.

— Това означава, че реликвите на Роланд са истински, и ги поставя направо в ръцете на рода Агирес.

— И потвърждава слуховете, че Диего е притежавал меча и рога.

Перлмутер му подаде една папка.

— Това е копие на един ръкопис от Държавния архив на Венеция. Открит е във Военноморския музей в папка, свързана с бойните галери.

Остин прочете заглавната страница. „Оправдание на един моряк“, публикувано през 1520 година. Безкрайно дългото заглавие описваше творбата като „Разказ на Ричард Блекторн, наемник, принуден да служи против волята си на испанската инквизиция, скромен моряк, винаги готов да защити името на Негово величество, който доказва, че отправените срещу него несправедливи обвинения са лъжовни, и предупреждава всички за нищо на света да нямат вяра на кръвожадните испанци“.