Клайв Къслър - Бяла смърт

Глисън отвърна със странна полуусмивка и издаде звук, който бе някаква смес между хихикане и пръхтене. Накрая не успя да се сдържи и избухна в смях.

— Извинете, но едва ли бих нарекъл Тунук „господин“. Това е инуитското име на зъл дух. Смята се едновременно за създател и разрушител.

— Искате да кажете, че Тунук е име от митологията?

— Точно така. Инуитите казват, че той се намира в морето, земята и въздуха. Всеки път, когато има неочакван шум, като например от пукащ се под краката ти лед, това е Тунук, който дебне жертвата си. Когато вятърът вие като глутница гладни вълци, това също е Тунук.

Остин беше объркан. Тунук бе името, което Тери му бе дала за шефа на „Океанус“.

— Разбирам защо въпросът ми така ви разсмя — каза той със смутена усмивка. — Явно съм разбрал нещо погрешно.

— Не и доколкото са замесени инуитите — каза Глисън. — Когато пътуват сами, те винаги са нащрек за Тунук. Носят костен нож и го размахват около себе си, за да го държат настрана.

Погледът на Остин се отмести към витрината.

— Нещо като онова във витрината ли?

Глисън почука стъклото пред богато украсеното бяло острие.

— Това е много рядък и необикновен екземпляр.

— В какъв смисъл?

— Повечето инуитски ножове са инструменти, използвани предимно за дране. А този е създаден с една-единствена цел — да убива човешки същества.

— Странно — каза Остин. — Винаги съм имал впечатлението, че ескимосите са миролюбив и дружелюбен народ.

— И това е самата истина. Живеят в теснотия, в сурова и неприветлива обстановка, в която разпалените страсти лесно могат да доведат до насилие. Знаят, че взаимопомощта е жизненоважна за оцеляването, и затова са развили цяла серия ритуали и обичаи, предназначени да разсеят агресивността.

— Този нож изглежда толкова агресивен, колкото си е в действителност.

Глисън кимна.

— Инуитите са подвластни на същите тъмни страсти като останалите хора. Онези, които са създали това оръжие, са били от племе, което е нарушило мирния модел. Предполагаме, че са дошли от Сибир в праисторически времена и са се заселили в Северен Квебек. Били склонни към изнасилвания, обири, човешки жертвоприношения… всякакви ужасни неща. Преди много години останалите общности се обединили и ги прогонили. Наричали ги „киолая“.

— Нищо не ми говори.

— Това е инуитското име за северното сияние, което се смята за проява на злото. Никой не знае какво е било истинското име на племето.

— И какво се случило с киолая?

— Пръснали се из цяла Канада. Много от тях се установили в градовете и потомците им започнали да се занимават с престъпна дейност. Най-често от тях излизали наемни убийци и изнудвачи. Някои запазили старите си племенни обичаи като вертикалните татуировки на скулите, докато не установили, че така полицията ги разпознава по-лесно.

— Любопитно ми е… как се събира изложба като тази?

— По много различни начини. Специално за този случай с музея се свърза рекламна фирма на „Океанус“ и ни запита дали ще проявим интерес към организирането на това събитие. Казаха, че спонсорът е силно заинтересован да запознае хората с инуитската култура, че ще организира изложбата и ще плати всички разноски. Е, не можехме да откажем. Представлението наистина е вълнуващо, не мислите ли?

Остин впери поглед в ножа на киолая — бе абсолютно същият като онзи, който бе разсякъл гърдите му на Фарьорските острови. Припомни си и вертикалните татуировки по лицето на мъжа, който размахваше ножа.

— Да, наистина е вълнуващо.

— Тъй като не мога да ви представя на Тунук, може би ще се съгласите да се запознаете с представителя на „Океанус“.

— Тук ли е?

— Говорих с него преди няколко минути в панорамната зала. Елате.

Осветлението в панорамната зала бе приглушено, за да се постигне ефектът на арктическа нощ. Лазери имитираха движещите се северни светлини на тавана. Пред пълномащабното изображение на лов на тюлен бе застанал висок добре сложен мъж с бръсната глава. Очите му бяха скрити зад тъмни очила.

Глисън пристъпи към него.

— Доктор Баркър, това е господин Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело. Несъмнено сте чували за нея.

— Щях да съм извънземен, ако не бях чувал за НАМПД.

Ръкуваха се. Остин изпита чувството, че докосва не пръсти, а замразено телешко.

— Надявам се да нямате нищо против, ако споделя нашата малка шега — обърна се Глисън към Кърт. — Господин Остин си мислел, че шефът на „Океанус“ се нарича Тунук.