Клайв Къслър - Бяла смърт

Вторият нападател скочи напред. Остин замахна с капака към лицето му, но мъжът предвиди удара, отстъпи, удари капака с бухалката си и той отлетя настрани. Остин се опита да прикрие чувствителната си лява страна. Нападателят усети слабостта му и му нанесе силен удар по главата. От очите на Остин изскочиха искри. В същото време чу писъка на Тери. Единият от нападателите я държеше, другият я дърпаше отзад за косата и оголваше гърлото й. Един удар в трахеята щеше да е фатален.

Остин примигна, за да махне звездите от очите си, и се опита да се притече на помощ. Нападателят му застана пред него и замахна с бухалката надолу, сякаш държеше тежък двуръчен меч. Остин отблъсна удара, но той изби капака и го накара да изгуби равновесие. Паднал на коляно, той вдигна ръка, за да предпази главата си. Видя широки лица, блестящи очи и вдигнати във въздуха бухалки и се приготви за дъжд от удари по черепа. Вместо тях чу глухи удари, сумтене и викове на два различни езика — единият бе абсолютно неразбираем, а другият — испански. Нападателите им се разлетяха като прашинки.

С мъка се изправи на крака и видя, че противниците бягат. Бухалките бяха захвърлени на паважа. Навсякъде се движеха сенки и той неволно си припомни филма „Призрак“, в който сенките на умрелите отнасят прокълнатите в отвъдния свят. След това сенките изчезнаха. Двамата с Тери останаха сами, с изключение на свитата фигура на човека, когото бе повалил в несвяст. Явно приятелите му го бяха изоставили.

— Добре ли си? — попита Остин и я хвана за ръката.

— Да. А ти?

Той докосна главата си.

— Чувствам главата си като суров хамбургер и черепът ми е пълен с пищящи врабчета, но като изключим това, всичко е наред. Можеше да е доста по-зле.

— Зная — каза тя и потрепери. — Слава богу, че онези ни спасиха.

— Кои бяха? Малко бях зает да се правя на Айвънхоу.

— Появиха се от нищото. Май бяха двама. Нахвърлиха се върху другите и ги подгониха.

Остин ритна капака на кофата за боклук.

— По дяволите, а аз си помислих, че съм ги уплашил с моята преса за тикви! — възкликна той и отупа скъсаните си и покрити с мръсотия панталони. — Уф! Това бе първият ми нов костюм от години.

Тери не се сдържа и се разсмя.

— Невероятно! Размина се на косъм със смъртта, а се тормозиш за костюма си. — И го прегърна.

Притисна го здраво към себе си. Той дори не изропта от допира на тялото й до раната от ножа. Тъкмо си мислеше, че миризмата й е чудесна, когато тя внезапно се вцепени, отстъпи и погледна над рамото му. В очите й се изписа ужас.

— Кърт, внимавай!

Остин се обърна. Нападателят им, който допреди малко лежеше на тротоара, бавно се изправяше, очевидно все още замаян. Остин стисна юмруци и тръгна към него, готов да го прати отново в безсъзнание, но внезапно спря, защото на челото на мъжа се появи яркочервен кръг.

— Залегни! — извика Остин на Тери. Тя се поколеба и той я дръпна на тротоара и я закри с тялото си.

Мъжът тръгна към тях, после спря, сякаш се блъсна в невидима стена, свлече се на колене и падна по очи на паважа. Остин чу стъпки и видя някаква сянка да тича в дъното на улицата. Помогна на Тери да се изправи и й се извини, че я е блъснал.

— Какво стана? — замаяно попита тя.

— Някой застреля тоя приятел. Видях лазерния мерник.

— Но защо?

— Може би компанията му има стриктни правила за нарушаване на договори.

— Или пък не са искали да се разприказва — каза тя; взираше се в трупа.

— Както и да е, да се махаме оттук. Това място не е особено здравословно.

Хвана я за ръка и я поведе. Беше нащрек за останалите нападатели и не се отпусна, докато не видя светлините на хотел „Палас“. Коктейлната зала им се стори като друг свят. Седнаха в ъгъла, заобиколени от същинско вавилонско стълпотворение от гласове и звуци. Някой свиреше на пиано Кол Портър. Остин поръча два двойни скоча.

Тери отпи голяма глътка и огледа останалите посетители.

— Онова на улицата наистина ли ни се случи?

— Не беше представление на „Уестсайдска история“, ако това имаш предвид. Ще ми кажеш ли какво си спомняш?

— Толкова бързо стана, че… Двама от онези с бухалките ме сграбчиха. — Тя се намръщи и страхът й се смени с гняв. — Виж на какво ми направиха прическата тия кучи синове! Кои бяха тия изроди?

— Нападението им беше много добре координирано. Знаеха, че сме в Копенхаген, и явно са ни следили цялата вечер, за да ни устроят засада. Някакви идеи?

— „Океанус“? — без колебание отвърна тя.