Клайв Къслър - Бяла смърт

Първият помощник-капитан притича и посочи хеликоптера.

— Американците. Искат разрешение за кацане.

Капитанът отговори утвърдително и свързочникът предаде разрешението по радиото. Хеликоптерът се плъзна надолу, увисна над задната палуба и бавно се спусна — кацна точно в центъра на белия кръг на вертолетната площадка.

Вратата се отвори, под въртящите се перки се появиха двама мъже и закрачиха по палубата. Като политик, Бекер имаше набито око за хора. Двамата се движеха с небрежното спокойствие, което бе виждал и у други американци, но решителната им походка и нещо в позата им изпълваше въздуха с усещане за пълна самоувереност.

Доколкото можеше да прецени, широкоплещестият мъж отпред бе висок над метър и осемдесет и тежеше поне деветдесет килограма. Косата му бе побеляла, но когато приближи, Бекер забеляза, че е млад, може би около четиридесетте. Тъмнокожият му спътник бе малко по-нисък, по-млад и по-слаб. Движеше се с котешката грациозност на боксьор и Бекер нямаше да се учуди, ако се окажеше, че наистина е боксьор средна категория. Движенията му бяха спокойни, но изпълнени с характерната за навита пружина енергия.

Капитанът пристъпи напред, за да ги поздрави.

— Добре дошли на борда на „Тор“.

— Благодаря. Аз съм Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело — каза едрият мъж; изглеждаше така, сякаш може да мине и през стена. — А това е партньорът ми Джо Дзавала.

Стисна ръката на капитана, после и на Бекер, от което на очите на датчанина едва не избиха сълзи. Дзавала премаза костите, които Остин бе пропуснал.

— Много бързо се отзовахте — каза капитанът.

— Изоставаме с няколко минути от графика — каза Остин. — Имахме известни логистични затруднения.

— Всичко е наред. Слава богу, че дойдохте! — каза Бекер и разтърка ръката си. Погледна към хеликоптера. — А къде е спасителният екип?

Остин и Дзавала се спогледаха развеселено.

— Пред очите ви — каза Остин.

Изумлението на Бекер отстъпи пред едва сдържаната ярост и той рязко се извъртя към капитана.

— Как, за бога, тези двама… господа ще спасят капитан Петерсен и хората му?

Капитан Ларсен се питаше същото, но все пак прояви повече сдържаност.

— Предлагам да попитате тях — отвърна той, очевидно смутен от избухването на Бекер.

— Е? — Бекер изгледа първо Остин, после и Дзавала.

Нямаше представа, че двамата мъже от хеликоптера се равняват на цял кораб спасители. Роденият в Сиатъл Остин бе израснал в и до морето — и в това нямаше нищо чудно, тъй като баща му имаше компания за изваждане на потънали съдове. Докато учеше управление на системи във Вашингтон, мина и престижната сиатълска водолазна школа, където усвои няколко специализирани области. Използва наученото в нефтените платформи в Северно море, работи известно време за баща си, след което бе вербуван от ЦРУ като подводен разузнавач. След края на Студената война бе нает от Сандекър като шеф на Специалния екип.

Дзавала бе син на мексиканци, пресекли Рио Гранде и установили се в Санта Фе. Техническият му гений бе станал легендарен в НАМПД. Можеше да поправя, модифицира или възстановява всички възможни двигатели. Имаше навъртени хиляди летателни часове като пилот на хеликоптери и малки реактивни и витлови самолети. Постъпването му в екипа на Остин се оказа щастлива комбинация. Широката публика никога нямаше да разбере за много от задачите им, а остроумната им духовитост пред лицето на опасността скриваше стоманена решимост, пред която не можеше да устои почти нищо.

Остин спокойно изгледа Бекер с пронизващите си синьо-зелени очи — на цвят приличаха на корал под водата. Не остана бездушен към положението на датчанина и отклони яростта му с широка усмивка.

— Извинете за лекомислието ми. Трябваше веднага да ви обясня, че спасителната подводница пътува насам.

— Би трябвало да пристигне до един час — добави Дзавала.

— А дотогава можем да свършим много неща — каза Остин и се обърна към капитана. — Нуждая се от помощта ви за разтоварване на част от оборудването от хеликоптера. Можете ли да отделите някои от по-яките ви момчета?

— Да, разбира се. — Капитанът изпита облекчение, че най-сетне е в състояние да направи нещо, и незабавно нареди на първия си помощник да се погрижи за подробностите.

Под ръководството на Остин неколцина матроси с пъшкане вдигнаха големия дървен сандък от товарния отсек на хеликоптера и го свалиха на палубата. С помощта на железен лост Остин откърти капака и след кратък оглед каза: