Клайв Къслър - Бяла смърт

Започна да се катери. По гредата имаше стъпала, за да могат монтьорите да стигат до двигателя при нужда от ремонт. При въртящата се перка и издигащия се цепелин изминаването на тези няколко стъпки обаче бе върховно предизвикателство. Остин не се справи по най-блестящия начин, но все пак се добра до правоъгълния отвор в търбуха на цепелина.

Щом се озова извън тягата на перката, спря и погледна надолу. Дзавала го следваше. Цепелинът се бе издигнал над купола и сега той се затваряше. Хората долу приличаха на мравки. Докато Дзавала стигна до фюзелажа, куполът се бе затворил напълно. След като бяха взели решението си да пътуват гратис, двамата вече нямаха друг избор. Започнаха да се катерят в мрака.

„Ницше“ бе чудо на аеронавтиката. Два пъти по-дълъг от Боинг 747, той бе построен в епохата преди компютрите и космическите материали. Бе изработен по модела на „Граф Цепелин“ — 236-метровата сребърна пура, построена през 1928 година от пионера в областта на въздухоплаването Хюго Екенер — но нововъведенията, които по-късно щяха да станат част от „Хинденбург“, бяха приложени и в този проект. При „Граф Цепелин“ каютите за пътниците се бяха намирали зад контролната кабина. „Ницше“ бе проектиран така, че пространството за обитаване бе в самия фюзелаж.

Остин и Дзавала се озоваха в малка стая. На стената бяха закачени инструменти, резервни части и дълги черни кожени палта — любимите на авиаторите от една отдавна отминала епоха. Помещението не бе отоплено и дрехите определено щяха да се окажат полезни за работещите тук. Остин пробва едно палто и откри, че му е по мярка.

— Приличаш на Червения барон — отбеляза Дзавала.

Остин нахлупи една кожена шапка и отвърна:

— Предпочитам да мисля за себе си като за майстор на камуфлажа. — Видя скептицизма в очите на партньора си и добави: — Може би си забелязал, че на външен вид малко се различаваме от господата ескимоси, с които имахме честта да се срещнем. Ако тези нелепи костюми ни дадат дори секунда преднина, значи си заслужават.

— Какви жертви само правя за НАМПД… — Дзавала поклати глава и се зае да намери подходящо за ръста му палто.

Единствената врата извеждаше в дълъг коридор. Стените му бяха украсени със странни сцени на хора с цилиндри, управляващи най-различни чудновати балони с горещ въздух и други летателни машини. От тавана висяха кристални лампи. В края на застлания с мек килим коридор беше пътническият отсек с богато обзаведени каюти, всяка с по две легла и тапети на цветя.

Съвсем наблизо се намираше и салонът за хранене, с десетина малки правоъгълни маси с бели покривки и грижливо сгънати салфетки. До всяка маса имаше по два тапицирани стола от махагон. Бяха леко отдръпнати, сякаш гостите щяха да пристигнат всеки момент.

Високите, сега закрити със завеси прозорци биха накарали пътниците да се почувстват като богове, гледащи от небето света долу. След трапезарията бе салонът, с бар и дансинг от полирано дърво. Също като трапезарията, салонът бе в стил ар деко. Преобладаваха геометричните мотиви. Стената зад бара бе истинска фотоизложба на балони и цепелини.

Бе съвсем тихо, ако не се броеше приглушеното боботене на двигателите. Дзавала се огледа смаяно.

— Сякаш си на борда на стар океански лайнер.

— Само се моли да не е „Титаник“ — отвърна Остин.

Следващото помещение бе обзаведено с кожени дивани и кресла. Познанията на Остин по немски бяха оскъдни, но той все пак разбра, че надписът на вратата определя помещението като салон за пушене. От него продължиха по друг коридор, водещ към просторно помещение — явно работно. Имаше голяма работна маса, осветена с халогенни лампи, компютри и няколко стола, предназначени по-скоро за работа, отколкото за удобство. Част от помещението бе в сянка. Остин откри ключа на стената, светна — и двамата замръзнаха, когато видяха, че не са сами. До отсрещната стена стояха двама души. Дзавала изруга и вдигна пушката.

— Чакай! — спря го Остин.

Дзавала отпусна оръжието и се усмихна. Не бяха хора, а мумии — мумифицираните тела на двама мъже, изправени на метални стойки. Кожата им бе тъмна и опъната по черепите. Очните им орбити бяха празни, но лицата бяха изумително добре запазени. Остин и Дзавала се приближиха, за да ги огледат по-добре.

— Не са близнаци, като гледам — отбеляза Дзавала.

— Не мисля, че изобщо са роднини. Ако се съди по облеклото им, бих казал, че дори са от различни епохи.