Клайв Къслър - Бяла смърт

— Този път ти се размина, но загазиш ли пак, сам се оправяй.

— Може би ще мога да ти се отплатя, като помогна.

— Може би ще можеш да ми се отплатиш, като си разкараш задника оттук. Постарай се Тери и останалите да стигнат до брега.

— А ти какво смяташ да правиш? — попита Тери.

— Мисля да си поприказвам с доктор Баркър — Тунук де.

Тя го изгледа невярващо.

— И кой ми говори за безразсъдство, а? Нали ми обясняваше, че се излагам на ненужна опасност. Баркър и хората му ще те убият.

— Няма да се отървеш толкова лесно от обещанието за вечеря.

— Вечеря? Как можеш да мислиш за вечеря в цялата тази лудница? Ти си побъркан!

— Съвсем наред съм си. Но съм твърдо решен да изкарам една романтична вечеря за двама. Без никой да ни прекъсва.

Лицето й омекна и на устните й се появи усмивка.

— И на мен ми се иска. Така че се пази.

Той я целуна леко по устата, после двамата с Дзавала избутаха джета във водата. Машината бе поохлузена и бе получила няколко дупки от куршуми по време на нападението срещу катамарана, но двигателят й работеше. Докато насочваше джета обратно към вихъра на насилието, Остин си даде сметка, че не знае какво да прави, когато срещне Баркър. Какво пък, все щеше да измисли нещо.

Слязоха на брега на неколкостотин метра от кея и забързаха към плаца, където Баркър бе държал реч пред главорезите си. Плацът бе пуст — ескимосите се бяха пръснали в гората при атаката на хеликоптера. Е, имаше няколко трупа.

Самият купол бе невидим поради включения електронен камуфлаж, но в гората светеше тесен правоъгълен отвор. Никой не ги спря и те влязоха — пред очите им се разкри зашеметяващата картина на огромното сребърно торпедо. Лъчите на мощните прожектори се отразяваха от блестящата алуминиева кожа на цепелина и оставяха останалата част на купола в полумрак. Остин и Дзавела се плъзнаха в сенките и се скриха зад едно скеле на колела.

Около цепелина сновяха хора — очевидно правеха последни приготовления преди излитане. Няколко групи държаха закрепващите въжета, все едно участваха в някакво гигантско състезание по теглене на въже. Високо горе куполът бавно започна да се отваря и през цепнатината се видяха звезди. Остин плъзна поглед от притъпения нос до заострената опашка на цепелина — хладнокръвно преценяване всеки детайл — и за миг огледа триъгълната горна перка и думата „Ницше“. Корабът бе прекрасен пример на следваща функцията форма, но точно в момента естетиката бе на заден план. Поне за Остин.

Контролната кабина се намираше само на педя над пода, но беше заобиколена от стражи. Той отново огледа цепелина и откри онова, което търсеше. Посочи гондолата на най-близкия двигател и бързо изложи идеята си на Дзавала, който кимна в знак, че го е разбрал, обади се по радиото и съобщи на Диего, че се качват на цепелина. Отворът в покрива вече бе почти достатъчен, за да може корабът да мине през него. След няколко секунди екипите щяха да започнат да отпускат въжетата.

Цепелинът лежеше на стесняващи се нагоре подпори — приличаха на стари сондажни кули. Следван по петите от Дзавала, Остин се промъкваше от подпора до подпора, докато най-сетне стигна до двете скелета, поддържащи задната гондола на десния борд. Огледа се. Екипите все още държаха на земята опъналия въжетата цепелин. След като се увери, че никой не ги е видял, Остин се закатери нагоре.

Яйцевидният корпус на двигателя беше горе-долу с размерите на голям джип и бе прикрепен към фюзелажа с метални греди. Перката бе висока колкото двама души. Остин се хвана за едната греда и се набра върху гондолата. Усети вибрацията на мощния мотор през подметките на кубинките си. С увеличаването на оборотите перката създаваше обратно течение и трябваше да се държи здраво, за да не бъде издухан. Пресегна се да подаде ръка на Дзавала, който все още се катереше по корпуса на двигателя, но в този момент екипите пуснаха въжетата и цепелинът започна да се издига и краката на Дзавала увиснаха във въздуха. Остин го сграбчи за едната ръка и успя да го издърпа при себе си.

Цепелинът вече бе на половината път до покрива. Гондолата ги скриваше от погледите отдолу. Перката обаче започваше да се върти все по-бързо и ставаше все по-трудно да се задържат на хлъзгавата заоблена повърхност. Остин погледна нагоре и видя правоъгълен отвор там, където гредите изчезваха във фюзелажа. Извика на Дзавала, но думите му бяха отвени от вятъра, така че просто посочи нагоре. Дзавала отвърна нещо и макар че Остин не успя да чуе отговора му, беше сигурен, че Джо казва: „След теб.“