Дъглас Престън - Реликвата

— Тогава да тръгваме. Ще мина отпред и ще осветявам пътя с фенерчето си. Бейли, ти покривай отзад. Съобщи ми, ако забележиш нещо.

Групата започна да се спуска бавно по стълбището. На площадката Д’Агоста изчака Бейли да му даде знак, че всичко е чисто и хвана бравата на вратата.

Тя не помръдна.

Натисна още веднъж, този път по-силно. Без резултат. — Той освети с фенерчето дръжката.

— Мамка му! — измърмори Д’Агоста и добави по-високо: — Всички да останат по местата си за момент, без да вдигат никакъв шум. Ще проведа разговор с полицая.

И той се промъкна към края на групата.

— Слушай, Бейли — каза Д’Агоста, — не можем да влезем в подземието. Няколко куршума са улучили вратата и са блокирали касата. Няма начин да отворим без лост.

Дори в мрака той забеляза, че Бейли се опули.

— И какво ще правим? Да се върнем обратно?

— Чакай да помисля за миг… Колко куршума имаш? На мен са ми останали шест.

— Не знам. В служебния ми пистолет сигурно има петнайсет-шестнайсет.

— По дяволите! — изруга Д’Агоста. — Не мисля, че…

Той млъкна, изгаси фенерчето и се ослуша напрегнато.

Долови някаква тежка смрадлива миризма откъм стълбището над тях.

Бейли приклекна на едно коляно и насочи пистолета си към стълбището нагоре. Д’Агоста се извърна към стихналата зад него група.

— Всички да се спуснат към следващата площадка. Бързо!

Долови някакво приглушено мърморене.

— Не можем да слезем там! — извика някой. — Ще попаднем в капан под земята!

Изстрелът на Бейли заглуши отговора на Д’Агоста.

— Музейния звяр! — изпищя някой и групата се втурна надолу.

Няколко души се препънаха и паднаха по стъпалата.

— Бейли! — изкрещя Д’Агоста. Ушите му все още пищяха от изстрела. — Бейли, тръгвай след мен!

Спусна се надолу по стъпалата, стиснал в една ръка оръжието си, а с другата опипвайки стената. Усети, че каменните стъпала под нивото на подземието са влажни. Нагоре зад себе си виждаше неясния силует на Бейли, който го следваше на разстояние, пъхтейки и ругаейки под носа си. Стори му се, че измина цяла вечност, докато най-после стигна долната площадка. Събралите се там хора сякаш не смееха да си поемат дъх. След малко Бейли се блъсна леко в него.

— Бейли, какво беше това, по дяволите? — попита шепнешком Д’Агоста.

— Не знам — отвърна Бейли. — Усетих онази гадна воня и ми се стори, че зърнах нещо. Две червени очи сред мрака. И стрелях.

Д’Агоста освети стълбището над тях. Видя само сенки и грубо одялани жълти камъни. Миризмата все още се усещаше.

Д’Агоста насочи фенерчето към групата и бързо преброи наум. Трийсет и осем души — с него и Бейли.

— Така — каза шепнешком той. — Намираме се на най-долното ниво. Ще мина напред, а вие ще ме последвате по мой сигнал.

Обърна се и освети вратата. „Господи — помисли си Д’Агоста, — това тук е като под кулата на Лондон!“ Почернялата метална врата беше подсилена с хоризонтални железни ленти. Отвори я и към стълбището нахлу хладен, влажен, плесенясал въздух. Д’Агоста пристъпи, но чу бълбукаща вода, направи крачка назад и насочи светлината надолу.

— Слушайте всички — извика той. — Тук тече вода до глезените. Придвижвайте се към мен един по един — бързо, но внимателно. От външната страна на вратата има две стъпала. Бейли, пази отзад. И, за Бога, затвори вратата зад себе си!

Пендергаст преброи останалите му куршуми, пусна ги в джоба си и погледна към Фрок.

— Наистина впечатляващо. Демонстрирате забележителни детективски умения. Съжалявам, че изпитвах известни съмнения, професоре.

Фрок направи великодушен жест.

— Откъде бихте могъл да знаете? — каза Фрок. — А освен това Марго беше тази, която установи най-важните връзки.

Ако не беше направила анализ на опаковъчните влакна, никога нямаше да разберем.

Пендергаст кимна на Марго, която се беше сгушила върху голям дървен сандък.

— Блестяща работа! — каза той. — Бихме могли да ви използваме в лабораторията по криминалистика в Бейтън Руж.

— Ако й разреша да напусне — възрази Фрок. — И ако се измъкнем живи оттук. И двете възможности са съмнителни, меко казано.

— А така също и ако аз реша да напусна музея — добави Марго, изненадана от собствените си думи.

Пендергаст се обърна към нея.

— Съзнавам, че имате по-ясна представа за това създание от мен. И все пак убедена ли сте, че предложеният от вас план ще свърши работа?

Марго въздъхна дълбоко и кимна.

— Ако екстраполаторът е прецизен, този звяр разчита по-скоро на обонянието, отколкото на зрението си. И ако нуждата му от растението е толкова силна, колкото предполагаме… — Тя замълча, помръдвайки с рамене. — Това е единственият начин.