Дъглас Престън - Реликвата

Д’Агоста насочи светлината напред и видя разклонението на тунела. Тръгна по десния коридор, както му каза Пендергаст. Имаше лек наклон и водата потече по-бързо, като мокреше крачолите му. Раната на главата му пулсираше. Щом групата се изниза иззад завоя, той с облекчение установи, че вятърът вече не духа в лицата им.

Водната струя довлече подпухналия труп на умрял плъх, който се заблъска между краката на хората като билярдна топка. Някой извика и се опита да го изрита, но никой не протестира.

— Бейли — извика Д’Агоста назад.

— Да?

— Виждаш ли нещо?

— Пръв ще го научиш, ако се случи.

— Добре. Ще се обадя горе, за да разбера какво става с тока.

Извади радиостанцията.

— Кофи?

„Чувам те. Пендергаст току-що изключи връзката. Къде сте?“

— Под подземието. Пендергаст има чертежи. Насочва ни по радиото. Кога ще пуснат осветлението?

„Д’Агоста, не върши глупости! Той ще ви изтрепе до един. По всичко изглежда, че скоро няма да възстановим електрозахранването. Върнете се в Небесната зала и чакайте там. След броени минути през покрива влиза спецекип.“

— Тогава би трябвало да знаеш, че Райт, Кътбърт и директорката за връзки с обществеността вероятно са някъде горе на четвъртия етаж. Това е единственият друг изход, към който води това стълбище.

„Какви ги приказваш? Не ги ли взехте със себе си?“

— Не пожелаха да тръгнат с нас. Райт реши на своя глава. Другите двама тръгнаха с него.

„Значи са имали повече мозък от вас. Кметът добре ли е? Дай ми да говоря с него.“

Д’Агоста подаде радиостанцията.

„Добре ли сте, сър?“ — притеснено попита Кофи.

— В сигурните ръце на лейтенанта сме.

„Категорично смятам, че трябва да се върнете в Небесната зала и да изчакате помощ. Изпращаме спецекип да ви спаси.“

— Напълно се доверявам на лейтенант Д’Агоста. Както би трябвало да постъпите и вие.

„Да, разбира се, сър. Бъдете сигурен, че ще ви измъкна невредим оттам, сър.“

— Кофи!

„Сър?“

— Тук има четирийсетина души освен мен. Не го забравяйте.

„Но аз само искам да ви уверя, сър, че полагаме изключителни…“

— Кофи! Мисля, че не ме разбрахте. Животът на всеки човек тук заслужава всички ваши усилия.

„Да, сър.“

Кметът върна радиостанцията на Д’Агоста.

— Аз ли греша, или този Кофи е пълен идиот? — измърмори той.

Д’Агоста напъха радиото в калъфа и продължи надолу по коридора. Скоро спря и насочи лъча на фенерчето към изпречилото се в мрака пред тях препятствие. Беше затворена метална врата. Мазната вода изтичаше през скарата в долната й част. Той се приближи. Приличаше на вратата в края на стълбището: дебела, двойно облицована, осеяна с ръждиви нитове. Беше заключена със стар зеленясал меден катинар, закачен върху дебела халка. Д’Агоста сграбчи халката и дръпна, но тя не помръдна.

— Пендергаст? — обади се Д’Агоста.

„Чувам те.“

— Подминахме първото разклонение, но стигнахме до заключена метална врата.

„Заключена врата? Между първото и второто разклонение?“

— Да.

„И завихте по десния коридор?“

— Да.

„Един момент.“

Чу се някакво шумолене.

„Винсент, върнете се до разклонението и тръгнете по левия тунел. Побързай.“

Д’Агоста се обърна.

— Бейли! Връщаме се до предното разклонение. Всички да тръгват. С бърза крачка!

Всички се обърнаха уморено и зашляпаха с мърморене през мастиленочерната вода.

— Чакайте! — чу се гласът на Бейли отпред. — За Бога, лейтенант, подушваш ли това?

— Не — отговори Д’Агоста и добави наум „Мамка му!“, щом долови смрадливото зловоние. — Бейли, ще се наложи да се посбием! Идвам напред. Стреляй по кучия син!

Кътбърт беше седнал пред работната маса и почукваше разсеяно по ожуления й плот с гумичката на един молив. Райт седеше неподвижен в далечния край на масата, отпуснал глава върху ръцете си. Рикман се беше надигнала на пръсти пред едно прозорче и насочваше лъча на фенерчето през решетката от външната страна на стъклото, като включваше и изключваше светлината.

Кратък проблясък очерта стройния й силует, след което се чу тътен на гръмотевица.

— Вали като из ведро — каза тя. — Не виждам нищичко.

— И теб никой не те вижда — с отпаднал глас измърмори Кътбърт. — Само изтощаваш батерията. Може да ни потрябва по-късно.

Рикман въздъхна шумно и изключи фенерчето. Помещението отново потъна в мрак.

— Чудя се какво е направил с трупа на Монтегю — обади се глухо Райт. — Изял ли го е?

Смехът му разцепи тъмнината.