Дъглас Престън - Реликвата

Авторите поднасят благодарност на хората, отделили щедро от своето време и/или познания, за да стане „Реликвата“ такава, каквато е: Кен Годар, Том Дохърти, Боб Глийсън, Харви Клингър, Ана Маги, Камий Клайн, Денис Кели, Жоржет Пилиджън, Майкъл О’Конър, Карина Дилиън, Фред Зиглер, Боб Уинкот, Лу Перети и Хари Тръмбор.

Поречието на Амазонка,

септември 1987 г.

По обяд скупчилите се на върха на Керо Гор до облаци се разцепиха и се разпръснаха. Уитлеси огледа златистите слънчеви багри в горните етажи на горския балдахин. Над главата му се мятаха и кряскаха животни, вероятно маймуни, а един огромен пъстър папагал се спусна по-ниско и изкрещя противно.

Уитлеси спря до едно паднало джакарандово дърво и изчака своя плувнал в пот помощник Карлос да го настигне.

— Ще спрем тук — каза му на испански. — Остави сандъка.

Уитлеси седна върху падналото дърво и събу десния си ботуш и чорап. Запали цигара и започна да докосва с върха й впилите се в пищяла и в глезена му кърлежи.

Карлос свали от гърба си един стар военен сандък с непохватно привързания към него дървен кош.

— Отвори го, ако обичаш — каза Уитлеси.

Карлос размота въжетата, отвори няколко малки месингови закопчалки и вдигна капака.

Плътно натъпканите пакети бяха покрити с някаква местна растителност. Уитлеси я отмести и отдолу се показаха няколко предмета, малка растителна преса и оплескан кожен дневник. Поколеба се за момент, после извади от джоба на военната си куртка миниатюрна изящно издялана статуетка на животно. Измери с ръка тежестта й, възхищавайки се на изкусната изработка и неестественото за размерите й тегло. След това я постави неохотно в коша, покри всичко с растителността и отново затвори капака.

Уитлеси измъкна от раницата си нагънат лист хартия и го разгъна върху коляното си. Извади от джоба си очукана златна писалка и започна да пише:

„Горен Ксингу

17 септември 1987 г.

Монтегю,

Реших да изпратя обратно Карлос с последния сандък и да продължа сам да търся Крокър. Карлос заслужава доверие, а и не мога да рискувам да изгубя сандъка, ако с мен се случи нещо. Обърни внимание на шаманската хлопка и други ритуални предмети. Изглеждат уникални. Статуетката, която изпращам, намерихме в изоставена колиба. Тя е доказателството, което търсех. Обърни внимание на огромните нокти, характерните за влечуго особености и загатването за бипедалия. Котога съществуват и легендата за Мбун не е само измислица.

Всичките ми записки са в този бележник. Той съдържа и подробно обяснение за неуспеха на експедицията, за който неминуемо вече ще си узнал, когато това съобщение стигне до теб.“

Уитлеси поклати глава, припомняйки си разигралата се предишния ден сцена. Това шибано копеле Максуел! Единственото, за което се грижеше, беше да изпрати невредими в музея намерените експонати. Уитлеси се изсмя безмълвно. Древни яйца! Сякаш бяха нещо повече от нищо и никакви семенници. Максуел би трябвало да се занимава по-скоро с палеобиология, вместо с физико-антропология. Каква ирония, че бяха прекъснали работа на някакви си хиляда метра от собственото му откритие!

Така или иначе, Максуел вече беше заминал, а останалите тръгнаха с него. Бяха останали само Карлос и Крокър и двама водачи. А сега само Карлос. Уитлеси продължи да пише:

„Използвай бележника и предметите както намериш за подходящо, за да възвърна добрата си репутация в музея. Но преди всичко друго се погрижи за тази статуетка. Убеден съм, че стойността й за антропологията е неизмерима. Случайно я открихме вчера. Изглежда тя е сърцевината на Мбунския култ. Наоколо няма никакви други следи от живот. Това ми се струва необичайно.“

Уитлеси спря. Не беше описал намирането на статуетката в топографските си бележки. Дори сега съзнанието му отблъскваше спомена…

Крокър се беше отклонил от пътеката, за да огледа по-подробно една птица джакамар. Иначе никога не биха попаднали на скритата пътека, която се спускаше стръмно надолу между обраслите с хлъзгав мъх стени. И после онази примитивна колиба, полузаровена сред вековните дървета във влажната долинка, където почти не проникваше дневна светлина… Двамата ботокудски водачи, които почти не спираха да бърборят на тупийски, моментално млъкнаха. Когато Карлос им зададе въпрос, единият измърмори нещо за някакъв пазач на колибата и за проклятие над този, който се опита да оскверни тайните й. Тогава Уитлеси за първи път чу да изричат думата „котога“. Котога. Народът на сянката.