Инстинктите му се изостриха до пета степен, но въпреки това не долови нищо заплашително или необичайно. Промъкна се напред между музейния товар и стената.
Отново замря. Нещо не беше както трябва. Изобщо не беше както трябва.
По-скоро чу, отколкото видя нещо да се движи в тясното пространство. Острата миризма се втурна насреща му, обливайки го с отвратителната си смрад. Нещо внезапно го метна с ужасяваща сила в стената. Гърдите и коремът му сякаш се взривиха от болка. Отвори уста да изкрещи, но в гърлото му нещо заклокочи, някакъв зашеметяващ като светкавица удар прониза черепа му и наоколо се спусна мрак.
Част първа
Музей за свръхестествени мистерии
Ню Йорк, в наши дни
Червенокосият малчуган се изкатери върху подиума, наричайки по-малкото си братче „бебчо“, и протегна ръка към крака на слона. Хуан го наблюдаваше безмълвно, но пристъпи напред, когато детската ръчичка докосна експоната.
— Ей! — извика Хуан и се затича. — Ей, не докосвай слоновете.
Момчето го погледна уплашено и дръпна ръката си. Беше още във възрастта, когато един униформен мъж може да го впечатли. По-големите — петнайсет-шестнайсетгодишните — понякога разочароваха Хуан. Знаеха, че е само обикновен пазач в музея. Противна проклета работа! Много скоро щеше да приключи с всичко това и да си вземе изпита за полицай.
Подозрително проследи червенокосия хлапак и малкото му братче, докато обикаляха покрай стъклените витрини в смрачената зала и разглеждаха препарираните лъвове. Пред витрината с шимпанзетата хлапакът започна да подвиква и да се чеше по ръцете, правейки се на маймуна пред по-малкия. Къде, по дяволите, бяха родителите им?
Червенокосият Били задърпа малкото си братче към залата с африкански експонати. От една витрина насреща им се ухилиха маски с плоски дървени зъби.
— Иха! — възкликна братчето.
— Тъпо е — каза Били. — Отиваме да видим динозаврите.
— Къде е мама? — попита малкият, оглеждайки се на всички страни.
— О, загуби се — отвърна Били. — Идвай.
Двамата тръгнаха през огромна ехтяща зала, пълна с тотемни стълбове. В далечния й край една жена с писклив глас и червен флаг в ръката развеждаше последната за деня туристическа група. На по-малкия брат му се стори, че долавя някаква неясна миризма — като пушек и корени на стари дървета. Когато групата се скри зад ъгъла, залата потъна в тишина.
Били си спомни, че при предишното си посещение бяха видели най-големия бронтозавър в света, тиранозавър и трахидент. Поне си мислеше, че се казва трахидент. Зъбите на тиранозавъра бяха дълги най-малко три метра. Най-голямото нещо, което беше виждал някога. Но не помнеше тези тотеми. Може би динозаврите бяха зад онази врата. Зад нея обаче се оказа скучната Зала на тихоокеанските народи, пълна с нефрити, слонова кост, коприни и бронзови статуи.
— Видя ли какво направи — каза с възмущение Били.
— Какво?
— Накара ме да се загубя, такова — отвърна той.
— Мама наистина ще се побърка — смънка малкият.
Били изпъшка. Нямаше защо да бързат да се срещнат с родителите си на голямото централно стълбище, преди да затворят музея. Можеше и сам да намери пътя до изхода — никакъв проблем.
Прекосиха още няколко прашни стаи, спуснаха се по едно тясно стълбище и попаднаха в продълговата мрачна зала. По стените от тавана до пода бяха подредени хиляди препарирани птици, а от слепите им очни кухини стърчаха валма бял памук. Залата беше празна и миришеше на нафталин.
— Знам къде сме — обади се Били окуражен, взирайки се в сумрака.
Малкият започна да скимти.
— Млъквай — скастри го Били.
Хленченето престана.
Залата рязко зави, завършвайки със стена, край която бяха наредени прашни празни витрини. Не се виждаше никакъв изход. Можеха да се върнат единствено през залата с мъртвите птици. Детските стъпки отекваха глухо далеч от останалите неделни посетители. В отсрещния край на залата се издигаше преграда от брезент и дърво, която неуспешно имитираше стена. Били пусна ръчичката на братчето си, приближи се и погледна през преградата.
— Бил съм тук — каза уверено той. — Сега са затворили, но предишния път беше отворено. Бас ловя, че сме точно под динозаврите. Само ще видя дали има изход.
— Не трябва да ходиш натам — предупреди го малкият.
— Виж какво, глупчо, отивам. А ти чакай тук.
Били изчезна зад преградата и след няколко секунди малкият чу скърцане на отваряща се метална врата.
Читать дальше