Дъглас Престън: Реликвата

Уитлеси не повярва. Беше се наслушал за проклятия — обикновено преди всяко настояване за по-високи надници. Но когато излезе от колибата, водачите бяха изчезнали.

… След това онази старица, която се измъкна от гората. Вероятно беше яномано и явно не беше котога. Но знаеше за тях. Беше ги виждала. Проклятията, за които беше намекнала… И начинът, по който потъна обратно в гората, по-скоро като малко на ягуар, отколкото като седемдесетгодишна старица.

Тогава насочиха вниманието си към колибата.

Колибата… Беше подпряна с две каменни плочи с идентични изображения на приклекнал на задните си крака звяр, сграбчил в ноктите си нещо разкъсано и неразличимо. Зад колибата се простираше обрасла градина, странен ярък цветен оазис сред зеленината.

Подът на колибата беше хлътнал надолу и Крокър едва не си строши врата, щом пристъпи в нея. Уитлеси се приближи внимателно, докато Крокър стоеше на колене в преддверието. В мрака миришеше на влага и гнила пръст. Уитлеси включи фенерчето си и видя в средата на колибата поставената върху висока купчина пръст статуетка. В основата й забеляза голям брой причудливо рисувани каменни дискове. Обходи с лъча на фенерчето стените.

По стените висяха човешки черепи. Уитлеси огледа няколко от най-близките и забеляза по тях дълбоки драскотини, които в първия момент не можа да си обясни. Зеещи върху темето нащърбени дупки. Тилната кост в основата на много от черепите беше раздробена и скършена, а тежките люспести кости напълно липсваха.

Ръката му потрепна и фенерчето угасна. Преди да го включи отново, зърна бледата светлина, която се процеждаше през стотиците очни кухини, и бавно плуващите сред застоялия въздух прашинки.

Крокър реши, че има нужда от кратка разходка — да остане за малко сам, както обясни. И не се върна.

„Тук растителността е твърде необикновена. Палмите и папратите изглеждат почти праисторически. Жалко че няма време за по-задълбочено проучване! Използваме изключително жилав вид за опаковъчен материал в сандъците. Дай възможност на Йоргенсен да хвърли едно око, ако прояви интерес.

С нетърпение очаквам след месец да сме заедно в Клуба на изследователя, за да отпразнуваме успеха с двойно сухо мартини и добро маканудо. Дотогава знам, че мога да ти поверя този материал и собствената си репутация.

Той пъхна писмото в облицовката под капака на сандъка.

— Карлос — каза Уитлеси, — искам да отнесеш този сандък в Порто де Мое и да ме изчакаш там. Ако не се върна до две седмици, говори с полковник Сото. Кажи му да го изпрати със самолет в музея заедно с останалите сандъци, както сме се разбрали. Той ще ти изплати надниците.

Карлос го погледна.

— Не разбирам — каза той. — Оставаш сам тук?

Уитлеси се усмихна, запали втора цигара и продължи да обгаря кърлежите.

— Някой трябва да занесе сандъка. Сигурно ще настигнеш Максуел преди реката. Трябват ми два-три дни, за да потърся Крокър.

Карлос се плесна по коляното.

— Es loco! Не мога да те оставя сам. Si te dejo atras, te moririas. Тук в гората ще умреш, сеньор, и само маймуните ще оплакват костите ти. Трябва да се върнем заедно, така ще е най-добре.

Уитлеси нетърпеливо тръсна глава.

— Дай ми живачния хром, хинина и сушеното месо от раницата си — каза той, докато нахлузваше мръсния чорап и ботуша.

Карлос се зае да вади нещата от раницата си, но продължи да протестира. Уитлеси не му обръщаше внимание, чешеше се разсеяно по врата от ухапванията на насекомите и се взираше към Керо Гордо.

— Те ще се учудят, сеньор. Ще помислят, че съм те оставил. Ще стане много лошо за мен — продължи да бърбори Карлос, докато нареждаше нещата в раницата на Уитлеси. — Мухите кабури ще те изядат жив — продължи той и се захвана да привързва капака на коша. — Пак ще хванеш малария и този път ще умреш. Оставам с теб.

Уитлеси се загледа в снежнобелия кичур коса, прилепнал върху запотеното чело на Карлос. До вчера, преди да надникне в колибата, косата му беше абсолютно черна. Карлос срещна за миг погледа му и сведе очи.

Уитлеси се надигна.

— Adios — каза той.

И потъна в храсталака.

Късно следобед Уитлеси забеляза плътни ниски облаци да забулват отново Керо Гордо. Беше изминал няколко километра по древна следа с неизвестен произход, която лъкатушеше между храсталаците. Пътеката отвеждаше през осеяната с мочурища местност към подножието на обраслото като джунгла плато, което се извисяваше в далечината. Изглежда като утъпкана от хора, помисли си Уитлеси. Беше прокарана в определена посока, а животинските пътеки обикновено криволичеха. Напредваше към стръмна клисура в едно разклонение на платото. Крокър би трябвало да е тръгнал по нея.