Дъглас Престън: Реликвата

Направи добър ход. Пристигна по дългия път, когато в Маями стана напечено. Тук кипеше търговия — по цялото крайбрежие имаше малки товарни кораби. На пристанищата винаги имаше нужда от хамали, а той беше товарил кораби и преди. Представи се като Вен Стивънс и никой не се усъмни. Така или иначе, не биха повярвали, че първото му име е Стивънсън.

Всичко си беше на мястото. В Маями беше натрупал солиден опит и разполагаше с достатъчно време, за да подсили инстинктите си. Сега тези инстинкти му се отплащаха тук.

Умишлено говореше развален португалски — дори със запъване, — така че можеше да разгадава погледите и да преценява отговорите. Райкън, младшият помощник на началника на пристанището, беше последният човек, от когото Вен се нуждаеше.

Получи сигнал за тревога, когато пристигна товар от горното течение на реката. Обикновено му даваха само две имена: входящо и изходящо. Винаги знаеше какво да търси — сандъците винаги бяха еднакви. Трябваше да се погрижи да бъдат разтоварени и складирани благополучно, а после да се увери, че са последният качен на посочения кораб товар, който тръгва към Щатите.

Вен си беше предпазлив по природа. Следеше отблизо пристанищния надзирател. Един-два пъти изпита усещането — като предупредителен сигнал за тревога, — че надзирателят подозира нещо, но и в двата случая успя да разсее тревогите му и след няколко дни предупредителният сигнал утихваше.

Погледна часовника си. Единадесет. Чу как зад ъгъла се отваря врата, после се затвори. Притисна се към стената. Чу тежки стъпки и познатият силует мина под една улична лампа. Когато стъпките утихнаха, Вен надникна иззад ъгъла. Кантората беше тъмна и пуста, както беше очаквал. Огледа се за последен път, заобиколи ъгъла на сградата и тръгна към пристанището.

Празната раница пошляпваше влажно на гърба му на всяка крачка. Докато крачеше, Вен бръкна в един от джобовете си, извади ключ и го стисна силно. В този ключ беше спасението му. Още на втория ден от появяването си на пристанището беше успял да си направи копие.

Мина покрай един закотвен до кея малък търговски кораб, от чиито тежки корабни въжета върху ръждясалия кнехт капеше черна вода. Корабът изглеждаше празен — върху палубата нямаше дори пазач. Забави крачка. Вратата на склада беше точно пред него близо до главния вълнолом. Вен за миг погледна през рамо, врътна светкавично ключа и се промъкна вътре.

Притвори вратата и изчака очите му да привикнат с мрака. Бе на половината път от дома. Само трябваше да приключи тук и да се пръждосва.

Колкото е възможно по-бързо. Защото Райкън ставаше все по-алчен и крузейросите изтичаха като пясък между пръстите му. Тази сутрин Райкън и надзирателят си говореха припряно и тихичко, а надзирателят поглеждаше към Вен. Интуицията му подсказваше, че трябва да изчезва.

Постепенно започна да различава неясните очертания на товарните контейнери и сандъци. Не можеше да си позволи да запали фенерчето, но това нямаше значение: познаваше мястото толкова добре, че можеше да се разхожда из него и насън. Пристъпи внимателно напред, промъквайки се между планините от товари.

Най-накрая забеляза онова, което очакваше: купчина очукани сандъци, шест по-големи и един малък, струпани в един отдалечен ъгъл. Върху два от по-големите имаше надписи: МУЗЕЙ ЗА ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ, НЮ ЙОРК.

Преди месеци Вен беше попитал за тези сандъци. Прислужникът на интенданта му разказа историята. Изглежда сандъците бяха пристигнали предишната есен от Порто де Мое. Трябвало да бъдат натоварени на самолет до някакъв нюйоркски музей, но с хората, които разпоредили това, се е случило нещо — прислужникът не знаеше какво точно. Платежното не пристигнало навреме и в последна сметка сандъците като че ли били забравени поради бюрократичните усложнения.

Но Вен не ги беше забравил. Зад тях имаше достатъчно място да струпа товара си, докато товареха заминаващите кораби.

Усети върху изпотеното си чело полъха на топлия нощен вятър през един прозорец със счупени стъкла в горния край на стената. Усмихна се в мрака. Точно преди седмица бе научил, че много скоро сандъците най-после ще бъдат изпратени в Щатите. Но той щеше да е заминал много по-рано.

Провери собствения си тайник. Този път само една кутия, чието съдържание щеше чудесно да се помести в ъглите на раницата му. Знаеше къде са пазарите и как да постъпи. И щеше да го направи — някъде много далеч и много скоро.

Тръгна да се промъква зад масивните сандъци, но внезапно замръзна. Долови някаква странна миризма: нещо животинско, смрадливо, гнило. Много странни товари бяха преминали през пристанището, но нито един от тях не излъчваше подобна миризма.