Дъглас Престън - Реликвата

Пендергаст остана неподвижен за момент.

— Ако така бихме спасили хората, които се намират над нас, длъжни сме да опитаме.

Той извади радиостанцията.

— Д’Агоста? — каза Пендергаст, Нагласявайки честотата. — Д’Агоста, тук е Пендергаст. Чуваш ли ме?

Радиостанцията изпука и се чу: „Тук Д’Агоста“.

— Как е при теб?

„Срещнахме това твое създание — чу се отсреща. — Проникна в залата и уби Иполито и един от ранените гости. Спуснахме се по стълбището, но вратата към подземието беше залостена. Наложи се да слезем още надолу.“

— Разбрах — каза Пендергаст. — Какво оръжие успяхте да вземете със себе си?

„Успяхме да грабнем само един дванайсети калибър и един служебен пистолет.“

— Какво е положението в момента?

„Намираме се под вас вероятно на петнадесет метра от вратата за стълбището.“

— Слушай внимателно, Винсент. Разговарям с професор Фрок. Създанието, с което имаме проблеми, е изключително интелигентно. Може би не по-малко от теб и мен.

„Говори само за себе си.“

— Ако го срещнете пак, не се цели в главата. Куршумите само ще отскачат от черепа му. Цели се в тялото.

Д’Агоста не отговори нищо, после гласът му отново прозвуча:

„Виж какво, Пендергаст, трябва да кажем някои от тези неща на Кофи. Изпраща вътре няколко мъже, но ми се струва, че няма никаква представа какво ги чака.“

— Ще направя всичко възможно. Но първо да обсъдим как да ви измъкнем оттам. Звярът може да ви нападне.

„Като нищо.“

— Мога да ви изведа, но няма да е лесно. Тези чертежи са много стари и може да не са напълно достоверни. Може да има вода.

„В момента газим във вода до глезените. Сигурен ли си в това, което казваш? Навън явно бушува страхотна буря.“

— Трябва да избирате между водата и звяра. Там сте четирийсет души — вие сте най-вероятната цел. Трябва да се придвижите, и то много бързо — това е единствената ви възможност.

„Може ли да ни пресрещнеш?“

— Не. Решихме да останем тук и да го подмамим надалеч от вас. Сега няма време за обяснения. Ако планът ни успее, ще се срещнем по-късно. Благодарение на чертежите открих повече от една възможност за проникване в подземието от клетка две.

„За Бога, Пендергаст, внимавай!“

— Така и смятам. Сега чуй внимателно. В дълъг и прав коридор ли се намирате?

„Да.“

— Много добре. На разклонението тръгнете надясно. След около стотина метра би трябвало да стигнете до ново разклонение. Тогава ми се обади. Разбрано?

„Разбрано.“

— Късмет! Изключвам.

Пендергаст смени честотата.

— Кофи, тук Пендергаст. Чуваш ли ме?

„Тук Кофи. По дяволите, Пендергаст, опитвам се да се свържа с теб…“

— Сега няма време за излишни приказки. Смяташ ли да изпратиш спасителен екип вътре?

„Да. В момента се готвят да тръгнат.“

— В такъв случай се погрижи да са въоръжени с тежкокалибрени автоматични оръжия, здрави каски и защитни жилетки. Вътре има много силно смъртоносно опасно чудовище, Кофи. Видях го. Има достъп до клетка две.

„А бе вие двамата с Д’Агоста… Пендергаст, ако се опитваш да ме…“

Пендергаст заговори бързо:

— Предупреждавам те за последен път. Имаш работа с нещо чудовищно. Много рискуваш, ако го подцениш. Изключвам.

„Не, чакай! Заповядвам ти…“

Пендергаст изключи радиостанцията.

Нагазиха във водата, а слабият лъч на фенерчето зашари напред и назад по ниския таван. Въздушната струя продължаваше да се носи леко насреща им. Това притесни Д’Агоста. Звярът би могъл да се приближи откъм гърба им, без да усетят задушливата воня.

Той спря за момент, за да изчака Бейли да го настигне.

— Лейтенант — каза кметът, леко задъхан, — сигурен ли сте, че оттук има изход?

— Разчитам единствено на агент Пендергаст, сър. Той има чертежи. Но съм дяволски сигурен, че не бива да се връщаме назад.

Закрачиха отново напред. От иззидания под формата на рибена кост таван се отцеждаха тъмни мазни капки. Мазилката по стените беше напукана. Всички мълчаха, само една жена тихичко хлипаше.

— Извинете, лейтенант — чу се мъжки глас.

Беше дългият младок Смитбек.

— Да?

— Искам да ви попитам нещо?

— Давай.

— Как се чувствате в момент, когато сте отговорен за живота на четирийсет души, включително и за живота на кмета на Ню Йорк?

— Какво? — Д’Агоста спря и погледна през рамо. — Само не ми казвай, че сред нас има и някакъв проклет журналист!

— Вижте, аз… — започна Смитбек.

— Обади се в управлението и си уреди среща с мен.