Дъглас Престън - Реликвата

Фрок го погледна опулен.

— Видяхте ли го? — успя само да прошепне той.

— Да. Именно по него стрелях. Бях зад ъгъла, когато чух да ме викате. След това долових ужасна миризма. Вмъкнах се в някакво помещение и го видях да минава. Излязох и стрелях, но само одрасках черепа му. В този момент токът угасна. Тръгнах след него и когато стигнах до ъгъла, видях как хвана дръжката на тази врата. — Пендергаст отвори барабана на пистолета и извади два патрона. — Така разбрах, че сте тук.

— Господи! — промълви Марго.

Агентът пъхна пистолета в кобура.

— Стрелях повторно, но не можах да се прицеля добре и не улучих. Проследих го в тази посока, но съществото беше изчезнало. Сигурно се е изкачило по стълбата в дъното на коридора. Друг изход оттук няма.

— Господин Пендергаст — нетърпеливо го прекъсна Фрок, — кажете ми, моля ви, как изглеждаше.

— Успях да го зърна съвсем бегло — замислено отвърна Пендергаст. — Стори ми се ниско и изключително силно. Крачеше на четири крака, но от време на време заставаше на задните два. Частично е обрасло с козина. — Той стисна устни и поклати глава. — Беше тъмно на цвят. Със сигурност мога да кажа, че този, който е направил статуетката, е знаел как изглежда.

На мъжделивата светлина от фенерчето на Пендергаст Марго забеляза върху лицето на Фрок странна смесица от израз на страх, възбуда и възторг.

Над тях отекнаха няколко приглушени последователни експлозии. Последва кратко затишие и изтрещяха нова серия взривове — този път по-наблизо и по-оглушителни.

Пендергаст вдигна глава и се ослуша напрегнато.

— Д’Агоста! — каза той.

След това извади пистолета, излезе и се втурна по коридора, захвърляйки чертежите.

Марго изтича до вратата и освети коридора с фенерчето. На смътната светлина видя как Пендергаст заудря по вратата за стълбището. Той приклекна, за да огледа бравата, изправи се и ритна яростно вратата на няколко пъти.

— Залостена е — каза той, след като се върна. — Изстрелите, които чухме, изглежда бяха откъм стълбището. Някои от куршумите вероятно са изкривили рамката и са повредили бравата. Не помръдва.

Той прибра пистолета в кобура и извади радиостанцията.

— Лейтенант Д’Агоста! Винсент, чуваш ли ме?

Изчака, тръсна глава и напъха обратно станцията в джоба на сакото си.

— Значи сме залостени като в капан? — попита Марго.

— Не мисля. Прекарах цял следобед из тези коридори и тунели, опитвайки се да си изясня как този звяр успява да се измъкне от нас. Чертежите са направени доста преди началото на века и са твърде объркани и неточни, но като че ли показват изход от музея през подземията. Щом всички останали изходи са блокирани, той е единствената възможност за нас. Има няколко начина да проникнем в подземията от тази секция на музея.

— Това означава, че можем да срещнем хората, които са все още горе и да се измъкнем заедно! — възкликна Марго.

Пендергаст я погледна мрачно.

— Но това означава също така звярът да се върне в подземията. Лично аз смятам, че аварийните врати могат да попречат на нас да се спасим, но едва ли биха възпрепятствали особено придвижването на звяра. Предполагам, че от доста време е тук и има свои тайни пътечки, по които може да се придвижва из целия музей или поне из ниските му нива, както си пожелае.

Марго кимна.

— Предполагам, че живее в музея от години. Досещам се също така и защо се е оказало тук.

Пендергаст я изгледа настоятелно.

— Искам двамата с доктор Фрок да ми разкажете всичко, което знаете за това създание, колкото е възможно по-скоро — каза той.

Щом се обърнаха, за да влязат в хранилището, Марго дочу далечен тропот като приглушен гръм. Замръзна на място, заслушана напрегнато. Стори й се, че чува човешки гласове. Не беше сигурна дали са плачове или крясъци.

— Какво беше това? — прошепна тя.

— Това — отговори тихо Пендергаст — са препускащи по стълбището хора, които се опитват да спасят живота си.

На слабата светлина, която се процеждаше в лабораторията през решетките на прозореца, Райт едва различи контурите на старинния шкаф. Истински късмет беше, че лабораторията е в периметъра на клетка две. За пореден път изпитваше задоволство, че запази старата лаборатория, когато го направиха директор. Щеше да им предостави сигурност за известно време и възможност да си отдъхнат. В момента клетка две беше абсолютно изолирана от останалата част от музея и бяха същински затворници. Всички аварийни преграждения, капаци и врати се бяха спуснали при спирането на тока. Поне така каза онзи некадърен полицай Д’Агоста.