Дъглас Престън - Реликвата

— Чухте ли го? Защо са им пушките? — извика Райт.

Д’Агоста чу гласа на Кофи и рязко изключи станцията. Пристъпвайки предпазливо и шарейки с фенерчетата из мрака пред себе си, групичката се приближи към средата на залата. Д’Агоста заопипва стената с лъча си, намери сервизното помещение и тъмните контури на вратата към стълбището. Беше затворена. Стори му се, че долавя странна миризма във въздуха: на тръпчиво и гнило. Не можа да се ориентира откъде идва. Вонеше цялата зала. Сигурно половината посетители се бяха изпуснали в суматохата при угасването на осветлението.

Той поведе към сервизното помещение, след това се спря.

— Според Пендергаст има някаква твар, животно… Нищо чудно да е на стълбището — прошепна той.

— Според Пендергаст — тихо подхвърли с насмешка Иполито.

— Престани с тези глупости, Иполито. Слушайте внимателно. Няма да стоим и да чакаме в тъмното. Действаме организирано и светкавично. Разбрано? Едно по едно. Махнете предпазителите, патроните в гнездата. Бейли, отваряш вратата и осветяваш — бързо. Иполито, ти покриваш стълбището нагоре, а аз надолу. Ако видите човек, искате да се идентифицира и стреляте, ако не го направи. Ако зърнете друго, моментално стреляте. Действаме по мой сигнал.

Д’Агоста изключи фенерчето си, напъха го в джоба си и стисна здраво пушката. След това кимна на Бейли да насочи лъча на фенерчето си към вратата. Затвори очи и измърмори кратка молитва в мрака. Накрая подаде сигнал.

Иполито се придвижи от едната страна на вратата, а Бейли я отвори с рязко движение. Д’Агоста и Иполито изскочиха навън, а Бейли зад тях, обхождайки мрака с лъча на фенерчето си в полукръг.

На стълбището ги блъсна ужасяваща воня. Д’Агоста се спусна няколко крачки в тъмното надолу, но долови някакво движение над себе си и чу зловещо, гърлено ръмжене, от което му се подкосиха краката. След това чу глух шляпащ звук, сякаш някой запокити мокра хавлиена кърпа на пода. Някакви влажни пръски изпляскаха по стената до него и полепнаха като храчки по лицето му. Завъртя се и стреля срещу нещо едро и тъмно. Лъчът на фенерчето подскачаше.

— Мамка му! — изрева Бейли.

— Бейли! Не го пускай да влезе в залата!

Продължи да стреля отново и отново нагоре и надолу по стълбището, докато куршумите му свършиха. Парливата миризма на барут се смеси с отвратителната воня, а от Небесната зала се понесоха оглушителни писъци.

Д’Агоста хукна нагоре по стълбището, препъна се в нещо и се втурна в залата.

— Бейли, къде е то? — изрева той, докато пълнеше с нови патрони пушката си, временно заслепен от блясъка от стрелбата.

— Не знам! — извика Бейли. — Нищо не виждам!

— Надолу ли слезе или се вмъкна в залата?

„Два куршума, три…“

— Не знам! Нищо не знам!

Д’Агоста извади фенерчето и насочи светлината към Бейли. Полицаят беше оплескан с кръв от горе до долу. От косата над веждите му висяха парчета плът. Той разтърка очи. Вонята беше непоносима.

— Добре съм — увери го Бейли. — Тази гадост се стовари върху лицето ми и не виждам нищо.

Д’Агоста огледа залата, обхождайки я с лъча на фенерчето си, притиснал пушката върху бедрото си. Скупчилите се до стената хора го гледаха ужасени. Насочи лъча обратно към стълбището и видя Иполито — или по-точно онова, което беше останало от него — проснат малко над площадката, а от изтърбушените му вътрешности шуртеше кръв.

Нещото ги беше очаквало няколко стъпала над площадката. „Но къде, по дяволите, е в момента?“ Зашари като обезумял с лъча на фенерчето из залата. Беше изчезнало — в огромното пространство не помръдваше нищо.

Не. В средата на залата нещо се раздвижи. Светлината почти не достигаше дотам, но Д’Агоста забеляза надвесен над ранения мъж огромен тъмен силует, който извършваше странни резки движения. Чуха се човешки стенания, после някакво хрущене, последвано от тишина. Д’Агоста мушна фенерчето под мишница, вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка.

Блесна светкавица и изтрещя изстрел. Чу писъци откъм групичката. Още два изстрела и патронникът отново беше празен.

Бръкна за нови патрони, но се бяха свършили, пусна пушката и извади служебния си пистолет.

— Бейли! — изрева Д’Агоста. — Иди при тях и се пригответе за изтегляне.

Насочи лъча, но силуетът беше изчезнал. Запристъпва предпазливо към тялото и на три метра от него зърна точно това, което не би искал да види: строшения череп и разплискания по пода мозък. Към изложбата отвеждаше кървава следа. Беше се втурнало навътре, за да избяга от изстрелите. Нямаше да остане дълго там.