Дъглас Престън - Реликвата

— Бейли! — извика той. — Това е полицай! Кой е?

Бейли се приближи пребледнял.

— Трудно ми е да кажа. Струва ми се, че Фред Борегард имаше такъв голям стар пръстен от Академията.

— Мамка му! — тихичко изруга Д’Агоста.

Бейли се наведе и погледна номера на значката.

— Борегард е, лейтенант.

— Господи! — изпъшка Д’Агоста и се изправи. — Той не беше ли на четирийсет и осма?

— Точно така. Последният му караул беше в сряда следобед.

— Значи е тук от… — Д’Агоста изохка. Лицето му се навъси. — Този кретен Кофи не разреши да огледаме изложбата. Ще му отворя нова дупка на гъза.

Бейли му помогна да се изправи.

— Ранен сте.

— После ще ме превържат — отсече Д’Агоста. — Къде е Макнит?

— Не знам. Видях как го отнесе тълпата.

Иззад ъгъла изникна Иполито. Говореше по радиостанцията си. Д’Агоста изпита известно уважение към директора по сигурността. „Може и да не е много свестен, но не се скатава, когато стане напечено.“

Осветлението помръкна.

— В Небесната зала е избухнала паника — каза Иполито, залепил станцията до ухото си. — Съобщават, че аварийната врата се спуска.

— Пълни идиоти! Това е единственият изход! — Д’Агоста вдигна своята радиостанция. — Уолдън! Чуваш ли ме? Какво става?

„Абсолютен хаос, сър! Макнит току-що се измъкна от изложбата. Доста е пострадал. Намираме се до изхода на изложбата и се опитваме да удържим тълпата, но без успех. Тъпчат се един друг, лейтенант.“

Осветлението помръкна за втори път.

— Уолдън, аварийната врата на ротондата спуска ли се?

„Само секунда — чу се бръмчене. — Да, мамка му! До половината е спусната и продължава да пада! Народът се е струпал като стадо точно под вратата — много народ ще бъде премазан…“

Неочаквано изложбената зала потъна в непрогледен мрак. Нещо тежко се строполи на земята, заглушавайки виковете и писъците.

Д’Агоста извади фенерчето си.

— Иполито, нали можеш да вдигнеш вратата с ръчната аварийна система?

— Точно така. Поддържащата система ще задейства всеки момент.

— Не можем да чакаме дотогава, да вървим там. И внимавайте, за Бога!

Запристъпваха предпазливо към изхода на изложбата. Най-отпред вървеше Иполито, заобикаляйки изпотрошени стъкла, рухнали дървени каси и всевъзможни боклуци. Навсякъде се търкаляха парчета от безценни допреди малко експонати. Като наближиха Небесната зала, писъците и виковете се засилиха.

Застанал зад Иполито, Д’Агоста не виждаше нищо в плътния мрак. Дори тържествените свещи се бяха стопили. Иполито шареше с лъча на фенерчето си към изхода. „Защо не продължава напред?“ — учуди се с раздразнение Д’Агоста. Иполито неочаквано се дръпна назад и повърна. Фенерчето му падна на пода и се търкулна в мрака.

— Какво има, по дяволите? — извика Д’Агоста и двамата с Бейли се втурнаха напред.

В следващия миг замръзна на мястото си.

Огромната зала тънеше в безпорядък. Гледката, която лъчът на фенерчето разкри, му напомняше снимки от земетресения, които беше виждал във вестниците. Платформата беше строшена на няколко части, а трибуната беше превърната на трески. Подиумът за оркестъра беше пуст, покрит със съборени столове и струпани на купчини изпотрошени инструменти. По пода се въргаляха блюда с храна, дрехи, брошури, съборени бамбукови дървета и изпотъпкани орхидеи, прегазени и размазани от хиляди подметки.

Д’Агоста насоча лъча на фенерчето към изхода от изложбата. Огромната дървена стена беше превърната в гигантски отломки. Притиснати под сложно гравираните колони стърчаха неподвижни ръце и крака.

Бейли се върна запъхтян.

— Най-малко осем души са премазани, лейтенант. Мисля, че нито един не е оцелял.

— Има ли наши? — попита Д’Агоста.

— Боя се, че да. Вероятно Макнит и Уолдън, както и един от цивилните. Зърнах двама-трима в униформи на пазачи и трима посетители, струва ми се.

— Всички ли са мъртви? Всички без изключение?

— Доколкото мога да преценя. Не мога да помръдна колоните.

— Мамка му!

Д’Агоста извърна поглед и разтърка чело. В залата отекна мощен тътен.

— Това е аварийната врата — промълви Иполито, бършейки уста, и се стовари на колене. — О, не! Мартин… Господи, не мога да повярвам! — Той вдигна очи към Д’Агоста. — Мартин охраняваше задното стълбище. Сигурно е дошъл да помогне за усмиряването на тълпата. Беше един от най-добрите ми служители…

Д’Агоста се запромъква покрай повалените колони и продължи навътре в залата, заобикаляйки прекатурените маси и потрошени столове. Кръвотечението от ръката му продължаваше. Забеляза още няколко пръснати по пода неподвижни тела, но не можа да разбере дали са живи или мъртви. Чу писъци в дъното на залата и насочи лъча на фенерчето си натам. Струпалите се пред плътно спуснатата аварийна врата хора блъскаха по металната повърхност и крещяха. Осветени от лъча на фенерчето, няколко души се извърнаха към Д’Агоста.